Ген

Само допреди малко всичко беше нормално като за събота следобед. Подрастващата им дъщеря Трейси беше в задния двор, печеше се и говореше по телефона, вместо да си пише домашните. Брат й Джейми се плискаше в плиткия басейн. Лин беше прекарала почти целия ден в къщата, довършваше поръчка, чийто краен срок приближаваше главоломно. Вече три дни работеше по нея и изобщо не беше подготвена на прага да се появи съпругът й, повел шимпанзе за ръката.

— Хенри? Твой син ли е, или не е?

— Мой. В известен смисъл.

— В известен смисъл. Ясно. Радвам се, че го изяснихме. — Тя се завъртя рязко и впи поглед в него. Хрумна й ужасна мисъл. — Я чакай малко. Чакай малко. Да не би да ми казваш, че си правил секс със…

— Не, не! — Съпругът й размаха ръце във въздуха. — Не, скъпа. Нищо подобно. Беше само експеримент.

— Само експеримент. Господи. Експеримент? Какъв експеримент, Хенри?

Маймунката седеше, свита на топка, стиснала пръстите на краката си с ръка. И местеше поглед между двамата.

— Опитай се да не викаш — каза Хенри. — Разстройваш го.

— Аз го разстройвам? Него? Та той е проклета маймуна, Хенри.

— Примат.

— Примат, маймуна… Хенри, той защо е тук? Защо е в нашата къща? — Ами… аз не съм… Всъщност ще остане да живее при нас.

— Ще живее при нас? Ей така, като гръм от ясно небе. Имал си син маймуна и не си знаел нищо за това. И после той изведнъж пристига с теб. Супер. Има логика. Кристална логика. Всеки би проявил разбиране. Защо не ми каза, Хенри? Не, не ми казвай, искал си да бъде изненада. Пътувам към къщи със синчето си маймуна, но ще ти разкажа, като пристигна. Нямам думи, Хенри. Радвам се, че ходихме на всички онези терапевтични сеанси за близостта и общуването.

— Лин, съжалявам…

— Ти винаги съжаляваш. Хенри, питам те, какво ще правиш с него? В зоопарка ли ще го заведеш?

— Зоопаркът не ми харесва — каза Дейв. Проговаряше за пръв път, откакто бяха пристигнали.

— Не съм те питала — каза Лин. — Не се меси.

След което замръзна.

Обърна се. И зяпна.

— Той говори?

— Да — каза Дейв. — Ти ли си моята майка?

Лин Кендал не припадна съвсем, но започна да трепери неудържимо и когато коленете й се подгънаха, Хенри я прихвана и й помогна да седне в любимия й фотьойл, с лице към масичката, до дивана. Дейв не помръдваше. Само гледаше с широко отворени очи. Хенри отиде в кухнята да донесе лимонада на жена си.

— Ето — каза, когато се върна в хола. — Изпий това. — Искам мартини, по дяволите.

— Скъпа, онова е минало. — Лин беше член на Анонимните алкохолици.

— Не знам кое какво е — каза тя. Зяпаше Дейв. — Той говори. Маймуната говори.

— Примат.

— Съжалявам, че ви бях разстроил — каза й Дейв.

— Благодаря, ъъ…

— Казва се Дейв — обясни Хенри. — Понякога бърка глаголните времена.

Дейв каза:

— Понякога хората се бяха разстройвали заради мен. Чувстват се зле.

— Дейв — каза тя. — Не съм разстроена заради теб, миличък. Ти изглеждаш много мил. Той е виновен. — И тя посочи с пръст Хенри. — Тоя задник тук.

— Какво е „задник“?

— Предполагам, че досега не е чувал ругатни — каза Хенри. — Трябва да си мериш приказките.

— Как могат да се мерят приказки? — попита Дейв. — Те са шум. Шумът не може да се премери.

— Много съм объркана — каза Лин и потъна във фотьойла.

— Това е израз — обясни Хенри. — Фигура от думи.

— А, ясно — каза Дейв.

Последва мълчание. Съпругата му въздъхна. Хенри я потупа по рамото.

— Имате ли дървета? — попита Дейв. — Обичам да се катеря по дървета.

В този момент влезе Джейми.

— Хей, мамо, трябва ми хав… — започна той, но видя шимпанзето и млъкна.

— Здравей — каза Дейв.

Джейми примигна, но бързо дойде на себе си.

— Яко! — възкликна той. — Здрасти. Аз съм Джейми.

— Аз се казвам Дейв. Имате ли дървета за катерене?

— Ами да! Имаме едно много голямо. Хайде, ела!

Джейми тръгна към вратата. Дейв погледна въпросително Хенри и Лин.

— Върви — каза Хенри. — Няма проблем.

Дейв скочи от дивана и изтича след Джейми.

— Откъде знаеш, че няма да избяга? — попита Лин.

— Не мисля, че ще избяга.

— Защото твой син…

Външната врата се затръшна. После се чу писъкът на дъщеря им:

— Какво е това бе?

Чуха Джейми да й обяснява:

— Шимпанзе. Ще се катерим на дървото.

— Откъде го взе, Джейми?

— На татко е.

— Хапе ли?

Не разбраха какво отговори Джейми, но през прозореца видяха как клоните на дървото се люлеят и чуха смях и кискане.

— Какво ще правиш с него? — попита Лин.

— Не знам — каза Хенри.

— Е, не може да остане тук.

— Това го знам.

— Дори куче не желая в къщата. Какво остава за маймуна.

— Знам.

— Пък и няма стая за него.

— Знам.

— Голяма каша — каза тя.

Той не каза нищо, само кимна.

— Как се стигна до това, по дяволите?

— Дълга история — каза той.

— Слушам те.

Когато човешкият геном бил декодиран, обясни той, учените установили, че геномът на шимпанзетата е почти идентичен с този на човека.

— Само петстотин гена са разликата между двата вида — каза Хенри.