Ген

Играха на импровизирана дама с детски кубчета. Хенри обърна внимание на детайлите — ръцете на Дейв, с пропорции като на човешка ръка; краката му, които бяха хватателни като при шимпанзетата; очите му, със сини петънца в ирисите; усмивката му, която не беше нито съвсем човешка нито съвсем маймунска.

— Забавно е — каза Дейв.

— Забавно ти е, защото печелиш. — Хенри не беше схванал съвсем правилата, но реши, че трябва да остави Дейв да победи. Така беше правил със своите деца.

И изведнъж си помисли: „Дейв също е мое дете“.

Знаеше, че не разсъждава ясно. Действаше по инстинкт. Даде си сметка, че си отваря очите на четири, докато връщаха Дейв в клетката му, как точно се активираше цифровата ключалка, как точно…

— Нека още веднъж му стисна ръката — каза той. — Отвори, моля те.

— Виж — каза Ровак, — не си причинявай това. И на себе си, и на него.

— Просто искам да му стисна ръката.

Ровак въздъхна и отключи. Хенри гледаше, затаил дъх. 01-05-04.

Стисна ръката на Дейв за довиждане.

— Утре ще дойдеш ли пак? — попита Дейв.

— Скоро — отговори Хенри.

Дейв се извърна и не погледна повече към него. Излязоха, Ровак затвори вратата и каза:

— Слушай, трябва да си благодарен, че още не са те тикнали в затвора. Не изглупявай, моля ти се. Ние ще се оправим. Ти нямаш грижата.

— Добре — каза Хенри. — Благодаря ти.

Помоли да остане в сградата, докато стане време за обратния му полет. Настаниха го в стая с компютър, включен към вътрешната мрежа на лабораторията. Цял следобед Хенри чете материалите във файла на Дейв. Принтира всичко. Разходи се из сградата, ходи няколко пъти до тоалетната, така че охраната да свикне да го вижда на мониторите.

Ровак си тръгна в четири, като спря да си вземе довиждане с Хенри. Ветеринарите и охраната от дневната смяна си тръгваха в шест. В пет и половина Хенри се върна в залата за обучение и тръгна право към стаичката на Дейв.

Отключи клетката.

— Здравей, майко — каза Дейв.

— Здрасти, Дейв. Искаш ли да се поразходим?

— Да — каза Дейв.

— Добре. Искам да правиш точно каквото ти кажа.

Учените често разхождаха по-кротките шимпанзета, като понякога ги държаха за ръка. Хенри излезе с Дейв от залата за обучение със спокойна стъпка и без да поглежда към камерите. Двамата свърнаха по централния коридор на път към изхода. Хенри отвори вътрешната врата с електронната карта, изведе Дейв, после отвори външната. Както и очакваше, аларми не прозвучаха.

Системата за сигурност на лабораторията Ламбъртвил беше замислена така, че да не допуска нарушители отвън навътре и опитните животни да не избягат, но не и да пречи на персонала да извежда животни от територията на комплекса. По редица причини понякога се налагаше животни да бъдат извеждани, без да се попълват десетки формуляри за разрешение. Хенри натика Дейв на пода пред задната седалка на колата и подкара към портите. Застъпваше новата смяна и много коли влизаха и излизаха от комплекса. Хенри върна електронната си карта и ламинираната карта на посетител. Дежурният пазач му благодари и Хенри напусна лабораторията. Пред него се разкриваха заоблените зелени хълмове на западен Мериланд.

— Връщаш се с кола? — възкликна Лин. — Защо?

— Дълга история.

— Защо, Хенри?

— Нямам избор. Трябва да се върна с кола.

— Хенри — каза тя, — държиш се много странно, да знаеш.

— Въпросът е от морално естество.

— Какво морално естество?

— Имам отговорност.

— Каква отговорност? По дяволите, Хенри…

— Скъпа — каза той, — това е дълга история.

— Това вече го каза.

— Повярвай ми, искам да ти кажа всичко. Наистина. Но ще трябва да почака, докато се прибера.

— Това твоята майка ли е? — попита Дейв.

— Кой е с теб в колата? — попита Лин.

— Никой.

— Кой говореше? С дрезгавия глас?

— Не мога да ти обясня в момента — каза той. — Просто ще трябва да изчакаш, докато се прибера, и тогава ще разбереш всичко.

— Хенри…

— Трябва да затварям, Лин. Целуни децата от мен. — И прекъсна връзката.

Дейв го гледаше с търпеливи очи.

— Това твоята майка ли беше?

— Не. Някой друг.

— Ядосана ли е?

— Не, не. Гладен ли си, Дейв?

— Не много.

— Добре, ще спрем някъде. Междувременно, сложи си колана.

Дейв изглеждаше озадачен. Хенри отби колата и му сложи предпазния колан. Беше му хлабав — Дейв беше с размерите на малко дете.

— Съжалявам.

— Искам да се върна.

— Не можем да се върнем, Дейв.

Дейв спря да дърпа колана и погледна през прозореца.

— Тъмно е.

Хенри го погали по главата. Късата козина беше много мека. Усети, че Дейв се отпуска под милувката.

— Няма страшно, Дейв. Всичко ще бъде наред.

Върна се на шосето и пое на запад.

36.

— Какви ги говориш? — каза Лин Кендал, зяпнала Дейв, който седеше кротко на дивана в хола. — Тази маймуна е твой син?

— Е, не точно…

— Не точно? — Лина закрачи нервно из хола. — Какво по дяволите, означава пък това?