Ген

— Не, не, няма проблем. Съвсем си е наред. Просто му кажете да ми звънне, става ли?

Лин каза, че ще предаде.

Когато Хенри се прибра и отиде в кухнята да извади бисквити и мляко за осемгодишния им син Джейми, Лин каза:

— Познаваш ли някого от болница „Лонг Бийч Мемориъл“?

Хенри примигна.

— Той обади ли се?

— Следобед. Кой е той?

— Приятел от училище. Патолог. Какво каза?

— Нищо. Само да му се обадиш. — Успя някак да не попита съпруга си за подробности.

— Добре — каза той. — Благодаря.

Лин го видя да поглежда към телефона в кухнята. После отиде в малкия кабинет, който ползваха и двамата, и затвори вратата. Тя го чу да говори тихо по телефона. Не можа да разбере какво казва.

Джейми си ядеше закуската. Трейси, тринайсетгодишната им щерка, слушаше музика в стаята си на втория етаж. Лин викна към стълбището:

— Намали малко, ако обичаш! — Трейси не я чу. Нямаше друг избор, освен да се качи горе и да й каже.

Когато слезе, Хенри вече беше в хола и крачеше напред-назад.

— Налага се отсъствам ден-два по работа.

— Добре. Къде ще ходиш?

— В Бетезда.

— Нещо в НЗИ ли? — Националният здравен институт се намираше в Бетезда. Хенри ходеше там по няколко пъти в годината на конференции.

— Да.

Продължаваше да крачи нервно.

— Хенри — каза Лин, — ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Във връзка с едно изследване… трябва да проверя нещо… просто… и аз не знам.

— Трябва да отидеш в Бетезда, но не знаеш защо?

— Е, знам, разбира се. Свързано е със… с Белармино. Робърт Белармино оглавяваше генетичната секция в НЗИ и не беше приятел на съпруга й.

— В какъв смисъл?

— Трябва да изясня нещо, което е направил. Тя седна на един стол.

— Хенри, много те обичам, но в момента съм и много объркана. Защо не ми казваш…

— Виж — прекъсна я той, — не искам да говоря за това. Просто трябва да ида там, това е. Само за ден.

— Неприятности ли имаш?

— Казах, че не искам да говоря за това, Лин. Трябва да отида в Бетезда.

— Добре… Кога?

— Утре.

Тя бавно кимна.

— Добре. Искаш ли да ти запазя…

— Вече го направих. — Спря да крачи и отиде при нея. — Виж… не искам да се тревожиш.

— Това е доста трудно предвид обстоятелствата. — Не е кой знае какво — успокои я той. — Просто нещо, за което аз трябва да се погрижа, после други ще се погрижат за него.

Повече не пожела да и каже.

С Хенри бяха женени от петнайсет години. Имаха две деца. Лин знаеше по-добре от всеки, че Хенри е склонен към нервни тикове и полети на въображението. Същите скокове на фантазията, които го правеха толкова добър учен, го правеха и човек, склонен към истерии. Често сам си поставяше диагнози за страшни болести. Поне веднъж на две седмици ходеше на преглед при личния си лекар, а телефонните консултации с него бяха дори по-чести. Постоянно го преследваха болки, сърбежи, обриви и внезапни страхове, които го будеха посред нощ. Драматизираше дребните проблеми. Ако го слушаш, и най-дребната злополука се равняваше на близка среща със смъртта.

Така че макар поведението му относно пътуването до Бетезда да беше странно, Лин беше склонна да го омаловажи. Погледна си часовника и реши, че е време да извади соса за спагети от фризера. Не искаше Джейми да прекали с бисквитите, защото щеше да си убие апетита. Трейси пак беше надула музиката.

Накратко, ежедневните задължения окупираха вниманинието й и изтикаха от ума й мислите за Хенри и неговото странно пътуване. Имаше други неща за вършене и тя се зае да ги свърши.

35.

Хенри Кендал излезе от сградата на летище „Дълес“ и потегли на север по шосе 267 към лабораторията за работа с примати в Ламбъртвил. Мина почти час, преди да зърне телената ограда и караулната зад двойната порта. Зад портите се виждаха гигантските кленове, които скриваха комплекса сгради. Ламбъртвил беше една от най-големите лаборатории за работа с примати в света, но Националният институт не даваше гласност на този факт, нито на местонахождението й, Отчасти защото работата с примати беше въпрос с твърде много политически аспекти, и отчасти за да се избегнат неприятни прояви от страна на крайните природозащитници. Хенри спря колата при външната порта, натисна бутона на уредбата и каза:

— Хенри Кендал. — След това изрецитира кодовия си номер. Не беше идвал тук от четири години, но кодът още важеше. Подаде глава през прозореца, така че камерата да улови ясно лицето му.

— Благодаря ви, доктор Кендал. — Портата се отвори. Той мина през нея и спря пред втората порта. Първата се затвори зад него. От караулната излезе пазач и провери личната му карта. Хенри си го спомняше бегло. — Не ви очаквахме днес доктор Кендал — каза пазачът и му даде временна електронна карта за достъп.

— Искат да си прибера някои неща от гардеробчето в склада.

— Не се учудвам. Тук нещата доста загрубяха, откакто… сещате се.

— Да, знам. — Човекът имаше предвид Белармино.

Вътрешната порта се отвори и Хенри продължи с автомобила. Подмина административната сграда и пое право към работните помещения. Преди четири години шимпанзетата бяха в сграда Б. Сигурно още си бяха там.