Ген

— О, за него винаги.

— Не е нужно да ви напомням, че вуйчо ви ви плати гаранцията и ще поеме разноските по правната ви защита. И понеже сте обвинен в секс с непълнолетна, защитата ще е [???]

— Но мен ме натопиха…

Тя вдигна ръка.

— Това не е моя работа. Въпросът е следният — вуйчо ви ви е помагал много пъти през годините. Сега той има нужда от помощта ви… дискретно.

— Вуйчо Джак има нужда от моята помощ?

— Точно така.

— Добре. Няма проблем.

— Въпросът е строго поверителен.

— Да, добре.

— Няма да го обсъждате с никого. Никога.

— Ясно. Разбрах.

— За това не бива да се разчува. Ако се изпуснете пред някого, няма да има кой да плати за адвокатската ви защита. Ще прекарате двайсет години в затвора като педофил. Знаете какво означава това.

— Да. — Той изтри ръце в панталона си. — Разбирам.

— Този път гледай да не прецакаш работата, Брад — мина на „ти“ тя.

— Добре, добре. Просто ми кажете какво иска вуйчо от мен.

— Твоята любима компания, „Биоджен“, е на път да обяви важно откритие — ген, който лекува наркотичната зависимост. Това е първата стъпка към изключително печелившпродукт и ще привлече огромно финансиране. Понастоящем вуйчо ти има значителен дял в компанията и не иска делът му да намалее процентно заради включването на нови инвеститори. Иска да ги подплаши.

— Да…

— Чрез лоша новина, свързана с „Биоджен“.

— Каква лоша новина?

— В момента — каза Мария Гонзалес — най-важният търговски продукт на „Биоджен“ е една клетъчна линия, линията „Бърнет“, която компанията купи от Калифорнийския университет в Лос Анжелис. Клетъчната линия произвежда цитокини, които са важни за лечението на рака.

— Да…

— Контаминацията — замърсяването — на тези клетъчни линии би било катастрофално за „Биоджен“. Тя бръкна в чантичката си и извади малко пластмасово шише от популярна марка капки за очи. Шишенцето съдържаше бистра течност. Жената отвъртя капачката и капна по една капка от течността на върха на пръстите на другата си ръка.

— Схванали?

— Да — каза той.

— По една капка на всеки пръст. И ги оставяш да засъхнат.

— Добре.

— Отиваш в „Биоджен“. Картите ти за достъп още са валидни. Проверяваш в базата данни къде се съхранява линията „Бърнет“. Складовият номер е записан тук. — И тя му подаде малко картонче, на което беше записан номерът BGOX6178990QD. — Има замразени проби и живи ин витро инкубатори. Отиваш при всяка и… просто ги докосваш.

— Просто ги докосвам? — Брад погледна шишенцето. — Какво има вътре?

— На теб няма да ти стане нищо, но клетките няма да го харесат.

— А охранителните камери? Ще ме засекат. Влизането с карта също се регистрира автоматично. Веднага ще разберат кой го е направил.

— Не и ако влезеш между един и два през нощта. Тогава системите се изключват за калибриране.

— Не се изключват.

— Напротив, изключват се. Само тази седмица.

Брад взе шишенцето и го завъртя в ръка.

— Наясно сте — каза той, — че тази клетъчна линия я държат и във външни складови помещения.

— Ти просто направи каквото иска вуйчо ти. Другото остави на него — каза жената и затвори чантичката си. — И още нещо. Не се свързвай с вуйчо си по този или друг въпрос. Той не желае да остават следи от какъвто и да било контакт с теб. Ясно?

— Ясно.

— Желая ти късмет. И ти благодаря от името на вуйчо ти. — Стисна му ръката и си тръгна.