Ген

— Осем — веднага отговори папагалът.

Гейл устоя на изкушението да се обърне към камерата и да се разкрещи от радост. Вместо това обърна страницата и му показа друг пример.

— Така. Колко прави двайсет и три минус девет?

— Четиринайсет.

— Браво. А сега…

— Ти ми обеща — каза Жерар.

— Обещала съм ти?

— Да, обеща ми — каза птицата. — Знаеш какво…

Говореше за банята си.

— След малко — каза тя. — А сега…

— Ти ми обеща. — Това прозвуча нацупено. — Искам си банята.

— Жерар, ще ти покажа още една задача. Кажи, колко прави двайсет и девет минус осем.

— Надявам се, че гледат — каза той със странен глас. — Ще видят. Ще видят, ще разберат и ще кажат: „Та ние и на мравката път правим“.

— Жерар. Моля те, внимавай. Колко прави двайсет и девет минус осем?

Жерар отвори човката си. На вратата се звънна. Гейл беше достатъчно близо до птицата, за да разбере, че Жерар е из-дал звука. Имитираше съвършено всякакви звуци — звънци, телефонни сигнали, сифона в тоалетната.

— Жерар, моля те…

Звук на стъпки. Прещракване и изскърцване на отваряща се входна врата.

— Изглеждаш добре, бебчо, липсваше ми — каза Жерар, имитираше гласа на съпруга й.

— Жерар… — започна тя.

А после женски глас:

— О, Ричард, толкова време мина…

Тишина. Звуци от целуване.

Гейл застина, вперила поглед в папагала. Той продължи, човката му едва помръдваше. Беше като касетофон.

Женският глас:

— Сами ли сме?

— Да — каза съпругът й. — Детето се прибира чак в три.

— А… нали знаеш?

— Гейл е на конференция в Женева.

— О, значи имаме цял ден. О, Господи…

Още целувки.

Звук от стъпки на двама души. През стаята.

Съпругът й:

— Нещо за пиене?

— Може би по-късно, бебчо. В момента искам само теб.

Гейл се обърна и изключи камерата.

Жерар каза:

— Сега ще ме изкъпеш ли?

Тя го изгледа ядосано.

Вратата на спалнята се затръшна.

Проскърцаха пружините на леглото. Женски смях. Още скърцащи пружини.

— Престани, Жерар — каза Гейл.

— Реших, че ще искаш да знаеш — каза той.

— Мразя я тая шибана птица — каза съпругът й по-късно същата вечер. Бяха в спалнята.

— Не е в това въпросът — каза тя. — Можеш да правиш каквото си искаш, Ричард. Но не в моя дом. И не в нашето легло. — Вече беше сменила чаршафите, но дори и така искаше да седне на леглото. Нито да се приближи до него всъщност. Стоеше в другия край на стаята, до прозореца. Отвън парижкият трафик не стихваше.

— Беше само веднъж — каза той.

Гейл мразеше Ричард да я лъже.

— Когато съм била в Женева — каза тя. — Да питам ли Жерар дали се е случвало и друг път?

— Не. Не намесвай птицата в това.

— Не е било само един път — каза тя.

— Какво искаш да кажа, Гейл. Че съжалявам? Да, съжалявам.

— Нищо не искам да кажеш. Искам повече да не го правиш. Искам шибаните ти любовници да не припарват в тази къща.

— Добре. Хубаво. Обещавам. Сега може ли да сменим темата?

— Да — каза тя. — Можем да я сменим.

— Мразя я тая шибана птица. Тя излезе от стаята.

— Ако го докоснеш — каза на излизане, — ще те убия.

— Къде отиваш?

— Излизам.

Видя се с Йоши Томизу в неговия апартамент. Бяха започнали връзката си предната година и я бяха подновили в Женева. Йоши имаше жена и дете в Токио и щеше да се връща там през есента. Така че тяхното беше само приятелство с екстри.

— Напрегната си — каза той, докато я галеше по гърба. Ръцете му бяха вълшебни. — С Ричард ли се скара?

— Не съвсем. Малко. — Лунната светлина се лееше през прозореца, изненадващо силна.

— Тогава какво има? — попита Йоши.

— Тревожа се за Жерар.

— Защо?

— Ричард го мрази. Наистина го мрази.

— О, няма да му направи нищо. Птицата е изключително ценна.

— Там е работата, че може и да му направи — каза тя и седна в леглото. — Май е по-добре да се прибирам.

Йоши сви рамене.

— Щом смяташ…

— Съжалявам — каза тя.

Той я целуна леко.

— Постъпи както смяташ за наи-дооре.

Гейл въздъхна.

— Прав си. Държа се глупаво. — Пъхна се под завивката Кажи ми, че се държа глупаво. Моля те.

33.

Брад Гордън изключи телевизора и извика:

— Отворено е. Влизай.

Беше по обед. Брад се излежаваше в апартамента си на третия етаж в Шърман Оукс, гледаше мач и чакаше да му донесат поръчаната по телефона пица. Но за негова изненада в апартамента му влезе най-красивата жена, която беше виждал. Излъчваше елегантност на вълни — около трийсетгодишна, висока, стройна, с европейски дрехи, не твърде високи токчета. Секси, но не разюздана. Брад се наведе напред във фотьойла и прокара длан по брадичката си. Тази сутрин не се беше бръснал и вече си личеше.

— Извинете — каза той. — Не очаквах гости…

— Праща ме вуйчо ви — каза жената и тръгна право към него. Той побърза да стане. — Казвам се Мария Гонзалес. — Имаше лек акцент, но не приличаше на испански. По-скоро на немски. — Работя за фирмата, която се грижи за инвестициите на вуйчо ви — каза тя и се ръкува с него.

Брад кимна и долови уханието на лекия й парфюм. Не се изненада, че жената работи за вуйчо му Джак — старецът се обграждаше с красиви и високо компетентни бизнесдами. Каза:

— Какво мога да направя за вас?

— За мен — нищо — спокойно отговори тя, като се оглеждаше за място, където да седне. Накрая реши да остане права. — Но можете да направите нещо за вуйчо си.