Ген

— Радвам се да го чуя — каза Гейл Бонд. — Преместването ни от Лондон беше трудно за него. Но трябва да призная, че трудностите му с математиката ме изненадват.

— Защото самата вие сте учен?

— Да, предполагам. Работя в Националния институт тук, в Париж — каза тя, — а бащата на Евън е инвестиционен банкер. По цял ден работи с числа.

— Е — отвърна учителката, — като генетик вие най-добре знаете, че не всичко зависи от гените ни. Понякога детето на велик художник не може да рисува. Но трябва да ви предупредя, че не помагате на детето, като му пишете домашното.

— Моля? — Гейл Бонд вдигна вежди. — Като му пиша домашното ли?

— Ами, няма друго обяснение — каза учителката. — Вие или някой друг от семейството.

— Не разбирам.

— Домашните на Евън винаги са безупречни. Но когато правим контролно в клас, той се представя зле. Явно вкъщи някой му пише домашното.

Гейл Бонд поклати глава.

— Не знам кой може да е — каза тя. — Синът ми се връща от училище и когато си пише домашните, вкъщи е само домашната ни помощница. Тя почти не говори френски. Аз се прибирам в пет и дотогава Евън си е написал по всичко Или така поне ми казва.

— Вие не му ли проверявате домашните?

— Не. Никога. Предлагала съм му, но той казва, че нямало нужда.

— Е — каза учителката, — някои все пак му помага. — Извади листата за домашно и ги разстла на катедрата. — Виждате ли? Всички задачи са решени вярно. Без нито една грешка.

— Разбирам — каза Гейл, вперила поглед в домашните на сина си. — А тези петънца… — По листата имаше малки зелени и бели петна, като от капчици.

— Често ги има по домашното му. Обикновено в края на страницата. Все едно е разлял нещо.

— Мисля, че знам кой му помага — каза Гейл Бонд.

— Кой?

— Някой от лабораторията.

Тя отключи вратата на апартамента и чу Жерар да вика:

— Здрасти, любима. — Точно като съпруга й.

— Здрасти, Жерар. Какво ново?

— Имам нужда от баня.

— Ще си я получиш — каза тя. Влезе в коридора. Жерар стоеше на стойката си. Жерар беше транегенетичен африкански сив папагал, вече двегодишен. Като малко пиле беше получил набор от човешки гени, досега без видим ефект.

— Добре изглеждаш, бебчо, липсваше ми — каза Жерар с гласа на съпруга й.

— Благодаря — каза тя. — Имам един въпрос към теб, Жерар.

— Давай, щом настояваш.

— Я ми кажи, какво се получава, ако от тринайсет извадим седем?

— Не знам.

Тя се поколеба.

— Колко прави тринайсет минус седем? — Така би формулирал задачата Евън.

Птицата каза без колебание:

— Шест.

— Единайсет минус четири?

— Седем.

— Дванайсет минус две?

— Десет.

Тя смръщи вежди.

— Двайсет и четири минус единайсет?

— Ооо! — изкряка папагалът и се размърда на пръчката си. — Искаш да ме излъжеш. Тринайсет.

— Колко прави сто и едно минус седемдесет?

— Трийсет и едно. Но такива големи числа не ни дават. Най-много две цифри.

— Ви дават?

Жерар не каза нищо. Само кимаше ритмично. Започна да пее:

— Обичам парада…

— Жерар — прекъсна го Гейл, — Евън моли ли те да му помагаш?

— Ми да. — И после съвършена имитация на сина й: — Хей, Джери, ела да ми помогнеш. Тези задачи са ми много трудни. — И протяжен вой: — Много са труднииии…

Гейл каза:

— Трябва да си взема камерата.

— Звезда ли съм? Звезда ли съм?

— Да — каза тя, — звезда си.

Папагалът проточи с американски акцент:

— Извинете, че закъсняхме, но трябваше да вземем сина си Ханк.

— От кой филм е това? — попита Гейл.

Същото провлачване:

— Стига, Джо, не се връзвай толкова.

— Няма да ми кажеш, така ли?

— Имам нужда от баня — отговори Жерар, — преди да ме снимаш. Обеща ми баня.

Гейл Бонд отиде да вземе камерата.

През първата година Жерар почти не показваше резултат от човешките трансгени, инжектирани му като новоизлюпено пиле от Йоши Томизу и Гейл Бонд в лабораторията на Морис Гролие в Националния институт в Париж. Това не беше изненадващо. Успешното въвеждане на трансгени беше трудна работа и обикновено се изискваха десетки и дори стотици опити, преди да се получи както трябва. Защото трябваше да са налице множество условия, за да заработи генът в новата среда.

Първо, генът трябваше да се впише правилно в съществуващия генетичен материал на животното. Понякога новият ген се инкорпорираше на обратно, което водеше до отрицателен ефект или до липсата на ефект. Понякога се наместваше в нестабилен участък на генома и предизвикваше смъртоносен рак при животното. Всичко това се случваше често.

От друга страна, транегенетизмът по правило изискваше внасянето на повече от един ген. Учените трябваше да въведат и асоциираните гени, необходими за функционирането на основния. Например повечето гени си имаха изолатори и промотори. Промоторите понякога произвеждаха протеини, които изключваха оригиналните гени на животното и позволяваха на добавения ген да се прояви. Изолаторите държаха новия ген отделен от заобикалящите го гени. Пак те бяха отговорни новият генетичен материал да остане достъпен вътре в клетката.

Отделно от тези сложни сами по себе си детайли в картинката се вписваха и евентуалните усложнения от внасянето на съобщителна РНК в клетката. Или от гените, които регулираха процеса на транслацията. И така нататък.