Ген

39.

Джош Уинклър дотича в помещението с животните, за да види за какво говори Том Уелър, и още от вратата попита:

— Колко плъха са умрели?

— Девет.

При вида на вдървените телца на девет мъртви плъха в девет последователни клетки Джош Уинклър започна да се поти.

— Ще трябва да ги отворим — каза той. — Кога са умрели?

— Сигурно е било през нощта — каза Том. — За последно са ги нахранили в шест следобед. Оттогава не е отбелязано нищо особено. — Том гледаше дневника с вписванията.

— В коя изследователска група бяха? — попита Джош. Макар че вече знаеше отговора.

— А-7 — отговори Том. — Изследването на зрелостния ген.

„Господи!“

Джош се опита да запази спокойствие.

— И на каква възраст са били?

— Ами… да видим. Трийсет и осем седмици и четири дни.

„О, Боже!“

Средната продължителност на живота при лабораторните плъхове беше сто и шестдесет седмици — малко повече от три години. Тези плъхове бяха умрели едва на една четвърт от тази възраст. Джош си пое дълбоко дъх.

— А другите в групата?

— В първоначалната група имаше двайсет плъха — каза Том. — Всичките идентични и на еднаква възраст. Два умряха онзи ден от респираторна инфекция. Тогава не обърнах особено внимание. Колкото до другите… по-добре е сам да ги видиш. — И поведе Джош покрай редицата клетки при другите пльхове. От пръв поглед се виждаше какво е състоянието им.

— Проскубана козина, липса на активност, твърде много часове сън, проблеми с изправянето на задните крака, мускулна слабост, при четири има парализа на задните крайници…

Джош гледаше втренчено.

— Те са стари — каза той. — Всички те са стари.

— Да — потвърди Том. — Няма две мнения — става въпрос за преждевременно стареене. Направих си труда да проверя двата плъха, които умряха по-рано. Единият имаше хипофизен аденом, другият — дегенерация на гръбначния стълб.

— Признаци на преклонна възраст…

— Именно — каза Том. — Признаци на старост. Изглежда, този ген няма да се окаже чудотворният продукт, за какъвто го гласи Рик. Не и ако предизвиква преждевременна смърт. Истинска катастрофа, ако питаш мен.

— Как се чувствам ли? — каза Адам, обядваха заедно. — Чувствам се добре, Джош, и то благодарение на теб. Е, понякога се уморявам. И кожата ми е суха. Плюс някоя и друга нова бръчка. Но иначе се чувствам добре. Защо?

— Просто се чудех — каза Джош възможно най-спокойно. Опитваше се да не зяпа по-големия си брат. Ала външният вид на Адам се беше променил драстично. Преди косата му беше посребряла само на слепоочията, сега цялата беше прошарена. Започнал беше и да оплешивява. Кожата около очите и устата му беше видимо сбръчкана. На челото му имаше дълбоки бразди. Изглеждаше много по-стар.

Адам беше на трийсет и две.

„Господи!“

— Не вземаш, ъъ, наркотици? — попита Джош. — Не, не. Приключих с това, слава Богу — каза Адам. Беше си поръчал хамбургер, но след няколко хапки го остави.

— Не е ли вкусен?

— Боли ме зъб. Трябва да ида на зъболекар. — Адам вдигна ръка към бузата си. — Мразя да се оплаквам. Истината е, че мислех да се захвана с малко спорт. Имам нужда от упражнения. Понякога имам запек.

— Ще се върнеш при старите си бейзболни дружки? — бодро попита Джош. Преди брат му играеше бейзбол два пъти седмично с инвестиционните банкери.

— Хм, всъщност не — каза Адам. — Мислех си по-скоро за тенис на двойки или голф може би.

— Добра идея — каза Джош.

На масата се възцари мълчание. Адам бутна чинията си настрани.

— Знам, че изглеждам състарен — каза той. — Не е нужно да се преструваш, че не си го забелязал. Всички го забелязват. Попитах мама, но тя каза, че и татко е бил така. Че изведнъж се състарил, след като навлязъл в трийсетте. Едва ли не от днес до утре. Може пък да е нещо генетично.

— Да, би могло.

— Защо? — попита Адам. — Ти знаеш ли нещо?

— Аз ли? Не.

— И просто така реши, че трябва да обядваме заедно, и то точно днес? Спешно, не можело да изчака?

— Просто не те бях виждал от известно време, това е.

— Стига глупости, Джош — каза той. — Никога не си можел да лъжеш.

Джош въздъхна.

— Адам — каза той, — мисля, че трябва да си направиш някои изследвания.

— За какво?

— Костна плътност, белодробен капацитет. И магнитен резонанс.

— Защо? За какво са тези изследвания? — Гледаше Джош право в очите. — За остаряване?

— Да.

— Остарявам твърде бързо? Заради онзи спрей ли?

— Точно това трябва да разберем — каза Джош. — Искам да се обадим на Ърни. — Ърни Лорънс беше семейният лекар.

— Добре, обади му се.

40.

На среща за обяд с конгресмени във Вашингтон Уилям Гарфийлд, преподавател в университета на Минесота, каза:

— Каквото и друго да сте чули, никой досега не е доказал, че един-единствен ген обуславя сам по себе си дадена черта на човешкото поведение. Някои от колегите ми смятат, че след време може и да се докажат подобни връзки. Други не вярват, че това ще се случи някога, защото взаимодействието между гените и околната среда е прекалено сложно. Ежедневно четем във вестниците за нови гени за това или за онова, но нито една от тези „новини“ не се е потвърдила впоследствие.

— Не знам — каза помощникът на сенатор Уилсън. — Ами гей-генът, онзи, дето те прави гей?