Ген

— Чисто статистическа връзка. А не причинно следствена. Няма такъв ген, който да обуславя сексуалната ориентация.

— Ами генът за склонност към насилие?

— Последващите изследвания не го потвърдиха.

— Съобщено беше за ген на съня…

— При плъхове.

— Генът за алкохолизъм?

— И там нищо не излезе.

— Ами генът, който причинява диабет?

— Досега сме идентифицирали деветдесет и шест гена, които са свързани с диабета — отговори Гарфийлд. — И несъмнено ще открием още.

Последва изумена тишина. Накрая друг помощник каза:

— Щом нито един ген не обуславя поведението, за каво е целият този шум?

Гарфийлд сви рамене.

— Наречете го градска легенда, ако искате. Или медиен мит. Вината донякъде е и в достъпността на научната информация. Обществеността знае доста по тези въпроси, но не достатъчно, и определено вярва, че гените са отговорни за поведението. А и звучи логично, като си помисли човек. В действителност обаче дори цветът на косата и ръстът не се определят единствено от гените. А състояния като алкохолизма още по-малко.

— Чакайте малко. Ръстът не е генетично обусловен?

— За индивидите — да. Ако сте по-висок от приятелчето си, причината най-вероятно е в това, че родителите ви са по-високи. Но за населението като цяло ръстът е функция на околната среда. През последните петдесет години европейците са пораствали с по два сантиметра и половина за всяко десетилетие. Същото важи и за японците. Подобна промяна е твърде бърза, за да се дължи на гените. Причинена е изцяло от промените в околната среда — по-добри родителски грижи, по-добро хранене, здравеопазване и така нататък. Между другото, американците не са пораснали и със сантиметър за споменатия период. Дори са станали мъничко по-ниски, навярно заради лоши родителски грижи и още чо-лошия си начин на хранене, предимно с ерзац храни като хамбургери и чипсове. Важно е да се разбере, че действителната взаимовръзка между гените и околната среда е много сложна. Учените все още не са наясно как точно работят гените. И дори по-лошо, още не могат да постигнат единодушие относно какво точно представлява генът.

— Я пак?

— Учените — заобяснява Гарфийлд — не са достигнали до дефиниция на гена, която да удовлетворява всички. Съществуват четири или пет такива дефиниции.

— Мислех, че генът е част от генома — каза някой. — Предица от базови двойки, АТГЦ, аденин, тимин, гуанин, цитозин, всяка от които кодира информацията за определен протеин.

— Това е една от дефинициите — каза Гарфийлд. — Но е неточна. Защото една-единствена поредица АТГЦ може да кодира информацията на множество протеини. Някои участъци на кода са принципно ключове, които включват или изключват други секции. Някои участъци са в състояние на летаргия, докато не ги активира специфичен стимул от околната среда. Други участъци са активни само през определен период на развитието и повече никога не се активират. Трети се включват и изключват непрекъснато по време на живота на индивида. Както казах, сложничко е.

Някой вдигна ръка — беше от помощниците на сенатор Мууни, който получаваше значителни дарения от фармацевтични компании.

— Ако правилно съм разбрал, вашето мнение се споделя от малцина. Повечето учени не биха се съгласили с вашата гледна точка за гените.

— Всъщност повечето учени са на същото мнение — възрази Гарфийлд. — И то съвсем основателно.

Когато човешкият геном беше декодиран, учените с потрес установиха, че в него се съдържат само около трийсети пет хиляди гена. Бяха очаквали много повече. В края на краищата един прост земен червей имаше двайсет хиляди гена. Откритието означаваше, че разликата между човешкото същество и червея е само в петнайсет хиляди гена. Как при това положение, можеха да се обяснят огромните разлики в устройството на двата вида?

Този проблем изчезна, когато учените започнаха да изследват взаимодействията между гените. Например един ген можеше да създаде протеин, а друг ген да създаде ензим, който отрязваше част от протеина и така го променяше. Някои гени съдържаха множество кодиращи секвениии (поредици АТГЦ), разделени от участъци безсмислен код. Такъв ген можеше да използва всяка от множеството си секвенции, за да създаде протеин. Някои гени се активираха само ако преди това бъдат активирани няколко други гена или когато настъпеше набор от промени в околната среда. Това означачаваше, че гените са много по възприемчиви на промени в околната среда, както вътре, така и извън човешкото същесво, отколкото се предполагаше дотогава. А фактът, че гените влизаха и във взаимодействие помежду си, означаваше, че са възможни милиарди вторични комбинации.

— Не е изненадващо — каза Гарфийлд, — че учените се насочват към онова, което ние наричаме „епигенетични изсвания“, изследванията, чиято цел е да определят как точно гените си взаимодействат с околната среда, за да създадат конкретния индивид. Тази област на познанието е изключително активна през последните години. — И започна да обяснява в по-големи подробности.