Генезис

Макар да създадох Арт, аз не го разбирам. Така най-точно и адекватно мога да опиша резултата от експериментите си. Напредъкът на Арт ме изненадва с всеки изминал ден, но напоследък забелязвам, че изненадите стават по-малко. Поведението на Арт се е стабилизирало в предсказуем модел, в което само по себе си няма нищо тревожно — нали тъкмо това очакваме от подрастващите. Опасявам се обаче, че достигаме тавана твърде бързо. Може би пиша тези редове с предубедеността на прекалено взискателен и горд родител, но съм убеден, че творението ми може да постигне много повече. Проблемът е, че аз — авторът на програмата — съм отговорен и за формирането му. Щом Арт е спрял да ме изненадва, значи несъмнено и аз съм спрял да изненадвам Арт. Той непременно трябва да бъде изложен на външно влияние, преди насочващите и разпределящи механизми да се изключат и да го превърнат в дете, лишено от стимули и с едва мъждукаща любознателност. За съжаление, след инцидента в детския център няма да е никак лесно да се намери подходящ кандидат за процеса.

Философът Уилям следи на екрана как се развива делото срещу Адам и вижда идеалното разрешение на проблема. Уилям се явява пред Съвета и предлага компромисна присъда. Няма да екзекутират Адам, нито ще го хвърлят зад решетките като обикновен затворник. Напротив — ще му дадат шанс да се реабилитира с уникална общественополезна дейност. Ще стане другар на пълен щат на Арт в контролирана и сигурна среда. Поддръжниците на Адам ще приемат присъдата като проява на снизхождение и признание за уникалните му способности. Пред критиците му присъдата ще бъде представена като арест, а възможните рискове — силно преувеличени. Ясно е, че философът Уилям е загрижен не за бъдещето на Републиката, а творението му да разгърне пълния си потенциал, преди той, вече на преклонна възраст, да склопи очи. Адам несъмнено е интелигентен и провокативен младеж — отличен стимул за Арт — и на всичкото отгоре не е в състояние да откаже. Когато обсъжда предложението на философа Уилям, Съветът не се задълбочава особено в естествените последици от програмата „Изкуствен интелект“. Отсъждат според единствен критерий — „дали предложената стълба ще ни измъкне от дупката, в която пропаднахме.“

— Как приел предложението Адам? — прекъсна я изпитващият.

— Ако не се лъжа, с думите: „По-добре е от смъртта“.

Председателят на комисията се изправи рязко, обърна се първо към колегата си вдясно, после към седналия отляво и кимна:

— Вторият час приключи. Предлагам да прекъснем.

Втора почивка

Вратата се плъзна настрани и се отвори. Този път Анакс излезе от стаята по-окрилена. Разказваше им, сякаш говори пред Перикъл на някой от безкрайните им подготвителни семинари.

Този път в чакалнята нямаше никого и Анакс остана насаме с мислите си. Те, естествено, се насочиха към скъпия й наставник и първата им среща.

Анакс си имаше любимо място — един мост над града. Често ходеше там след часовете. Обикновено сама. Не беше единак, просто приятелите й не обичаха разходките. „Пропускате страхотен залез“, пишеше им Анакс и винаги получаваше един и същ отговор: „Копирай го тогава.“ Любимата шегичка на връстниците й.

През последните години в училище Анакс започна да осъзнава, че е различна от другите. Не разбираше премереното равнодушие, появило се ненадейно и поразило като чума съучениците й. Сякаш бе пропуснала цял стадий в израстването. Опита се да поговори с най-добрата си приятелка Тейлс.

— Май нещо не съм в ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Май не съм като вас. Все още обичам да уча. Не разбирам за какво си говорите. Не ме интересуват слуховете. Копнея по добрите стари времена. Липсват ми игрите.

— Просто ти трябва повечко време да пораснеш.

Тейлс звучеше сто процента убедена, че това непременно ще се случи, рано или късно.

Анакс не беше толкова сигурна.

И така всяка лятна вечер след училище, вместо да се втурне у дома и да се включи в груповото изпращане на съобщения — което я вълнуваше колкото електромагнитна буря — Анакс поемаше нагоре по хълмовете. Не само заради залезите, макар че дългите дни и полъхът на северния вятър им придаваха неотразима прелест. Бризът лъхаше откъм морето. Сякаш стоеше на края на света. Ходеше заради гледката. От върховете на хълмовете водите изглеждаха посребрени, а на фона им се очертаваха тъмните силуети на ръждясалите огромни пилони, крепели някога Голямото морско ограждение. На запад се стелеха руините на Стария град — порутени и обрасли с трева: земята ги зовеше при себе си. „Прекрасна гледка“, мислеше си Анакс, макар досега да не беше чувала някой да я описва така.