Генезис

В последния клас насърчаваха най-добрите кандидати да специализират. Анакс бе добра ученичка, макар и не сред първенците. Изборът й — животът на Адам — беше всичко друго, но не и оригинален. Учениците се сблъскваха с темата още в първите класове. Но историята я привличаше неустоимо. Именно затова изкачваше отново и отново хълмовете. Заради гледката към океана, гледката, която той е наблюдавал от кулата. Мъртвият град, мястото, където се завръщал всяка нощ — да се нахрани, да поспори с приятели, да съблазнява. Останките от Голямото ограждение от негово време. Всеки ден в училище поглъщаше подробностите за живота му, после се изкачваше на хълма и продължаваше да мисли за него.

Никога не бе срещала друг човек тук. Пътеката бе тясна и с лоша маркировка. Забеляза непознатия отдалеч и го огледа — нервно, разбира се. Би могла да даде сигнал за помощ, но спасителите щяха да закъснеят. Живееха в мирни времена, но се носеха какви ли не слухове и предпазливостта не беше излишна.

Непознатият провери скенера и впери очи в залеза, очевидно доволен от видяното. Така за пръв път срещна Перикъл — с разрошени от бриза дълги заплетени коси и силует, облян в странните зеленикави отблясъци на заспиващото небе. Тя проговори първа:

— Казвам се Анакс.

— Точно както твърди скенера.

— Не исках да бъда неучтива. А вие сте Перикъл, нали?

— Правилно.

— Какво правите тук, Перикъл?

— Гледам залеза.

— Не съм ви виждала досега.

— И аз не съм ви виждал.

— Идвам всеки ден.

— Аз не. Може би затова се срещаме за пръв път.

Така протичаха разговорите им. За Перикъл говоренето беше игра — спуснеш ли се веднъж по течението му, се връщаш отново и отново. Перикъл не обсъждаше глупавите проблеми на съучениците й. Подбираше внимателно думите — следеше звуковите им хармонии и образите на идеите, в които се разгръщаха. Поне той твърдеше така.

Беше с пет години по-голям и много красив. Заедно проследиха как земята обръща гръб на слънцето и тръгнаха надолу към Новия град. Към края на пътеката Анакс бе убедена, че трябва да се срещнат отново. Нетипично директен подход, но не успя да се овладее. Усети как думите сами се изплъзват и после облекчението от широката му усмивка.

— Ще дойдеш ли утре?

— Ако дойдеш и ти — отвърна й.

— Казах ти, че идвам всеки ден.

— Ще се видим тогава.

Анакс не изпрати съобщение на приятелите си. Всъщност не разказа на никого за срещата. Чувството бе твърде непознато, твърде странно и твърде ефимерно. Изрази ли го с думи, със сигурност ще се разпадне на парченца.

Перикъл се появи на следния ден и на по-следващия. Анакс му разказа за темата, върху която работи, за Адам, за всичко в околния пейзаж, което ги свързва с него. Тогава той сподели, че е преподавател в Академията. Анакс се почувства глупаво, извини се, че го е отегчила с истории, които навярно са му отдавна и до болка познати. Той благородно обяви, че познанията и ентусиазмът й са забележителни. Анакс не му повярва, знаеше, че го прави от учтивост, но въпреки това думите му стоплиха сърцето й. Перикъл й предложи да кандидатства за Академията. Каза, че е готов да й стане наставник.

Анакс си помисли, че се шегува. За Академията се осмеляваха да кандидатстват само най-добрите. После приемаха по-малко от един процент от завършилите тригодишното предварително обучение. Тя не беше такъв ученик. Не влизаше в тази категория.

— Не бъди толкова сигурна — възрази Перикъл.

— Дори и да бях достатъчно добра, а аз не съм, не мога да платя таксите за обучение.

— Ще ти намеря спонсор.

— Недей. Не смей дори да се шегуваш. Присмиваш ми се, нали? Жестоко е. Не бива да се държиш подло.

— Не — чу тя спокойния му красив глас, изпълнил следващите три години от живота й. — Не се шегувам. Не бих постъпил така.

Спази дадената дума. Даде й материали за разучаване и организира предварителни тестове. Тя остана изненадана от себе си; изненада и учителите, и съучениците си с високите си резултати. Оттук нататък намирането на спонсор се оказа лесна работа.

Последната лесна работа. Подготовката за днешния ден надмина и най-страшните й представи. Но с Перикъл посрещаха заедно трудностите; дойдеше ли им твърде много, се изкачваха на хълма и тихо присядаха един до друг, взрени в миналото.

И сега тръгна мислено натам. Подейства й успокоително. Академията бе най-елитната институция на планетата. Членовете й съветваха лидерите. Само те извършваха експерименти и обогатяваха познанието. Те чертаеха бъдещето.

Перикъл непрекъснато й повтаряше, че уменията й надхвърлят собствените й представи. Сега, на изпита, вече можеше да си позволи да обърне гръб на съмненията. Познаваше историята от игла до конец. Докрай. Няма да предаде учителя си.

Анакс чу как вратите се плъзгат и отвори очи. Зае мястото си пред комисията.

Трети час

— През тази част от изпита ще се наложи, естествено, да обсъдим по-подробно времето, което Адам прекарва с Арт. Подготвила ли си холограма? — попита екзаминаторът.

— Да. И двете са заредени. Трябва само да ги пуснем.