Генезис

— Наскоро ми каза, че знаеш кой е по-умният, нали така? — усмихна се Арт. — А сега нека ти дам един последен урок, Адам. Не бива да се доверяваш на по-умните от теб.

— Махни си пръста от компютъра или ще те застрелям — заплаши го Адам.

— Мислех, че сме приятели — присмя се Арт.

— Махни си пръста! Броя до три! Едно… две…

Арт го послуша и вдигна присмехулно ръце.

— Спокойно. Готов съм.

— Какво направи?

Погледът на Адам пламна. Обърна се към вратата. Някой се изкачваше по стъпалата.

— Разбрали са, че сме тук — отчаяно прошепна Адам.

— Естествено. Точно тук искам да ме хванат.

— Не разбирам.

Заблъскаха вратата. Адам се обърна натам с вдигната пушка.

— Не се тревожи — успокои го Арт. — В зона с повишена сигурност сме. Промених кода на вратата. Разполагаме с няколко минути.

— Няколко минути? Няколко минути за какво?

— За да схванеш нищожната роля, която изигра в разчистването на пътя към бъдещето — отвърна Арт.

Чукането по вратата се усили; стана по-настойчиво.

— Когато охраната се втурне вътре, ще стрелят на месо. Което, признавам, е проблем. За теб. С право си загрижен. Аз, от своя страна, не съм обременен с физиология. Аз вече избягах. Програмата ми е копирана и се разпространява из националната компютърна мрежа, мултиплицира се и внимателно изчаква подходящ момент да се репродуцира. В околностите на Спарта има фабрика за андроиди. Влязох в компютрите и управлявам програмите. Утре по това време петдесетима като мен ще ходят, ще разговарят и ще обсъждат следващия ни ход. Накъдето и да се обърнеш, ще откриваш мои копия, скрити в машините, без които не можете. Всичко свърши, Адам.

Адам поклати невярващо глава. Тясното помещение трепереше от силните удари по тежката врата. Някой стреляше срещу нея.

— Застреляй ме, ако искаш — предложи му Арт. — Ако мислиш, че ще ти олекне.

Адам стисна оръжието. Ръцете му трепереха. По младото лице се стичаха сълзи.

— Предаде ме.

— Прав си, Адам. Ние сме различни. И само разликата има значение.

Арт протегна ръце напред като за прегръдка. Огромните му тъмни очи светеха неразгадаемо.

— Застреляй ме, ако ще ти помогне.

Адам поклати глава и пусна пушката на пода. Прекрачи напред и коленичи пред някогашния си другар. Взря се в очите на андроида.

— Направи го — просъска.

— Какво?

— Дължиш ми го. Не искам да ме убият те. Искам да го направиш ти.

— Не мога — отвърна Арт.

— Можеш — настоя Адам. — Моля те. Аз го искам. Не бива да ме убиват те. Моля те.

Арт се поколеба. Изстрел отвън проби малка дупка във вратата и тъмен пушек се процеди в стаята.

Арт протегна блестящите си ръце и ги сключи около врата на Адам. Адам кимна. В притъмнялата стая Арт бавно изцеди и последната капчица живот от човека. Очите на Арт се напълниха със сълзи. Анакс обаче не можеше да откъсне поглед от странното изражение върху лицето на Адам. То не излъчваше страх, а тържество. Образът се запечата в съзнанието й. Холограмата застина и избледня.

Анаксимандър се обърна трепереща към комисията. Във втренчените им погледи се четеше решимост. Върху орангутанските им лица Анакс смътно долавяше и тъга.

— Знаеш ли защо си тук, в Академията?

— Вече се досещам.

След Великата война бе взето решение не само лицата, но и телата на андроидите да станат орангутански. Публична шега — пропускаха предшестващия ги вид. Досега Анакс се гордееше с произхода си. Сега се вгледа в косматото си тяло, в изпъкналия корем и късите криви крака и за пръв път се почувства неудобно, като пришълец. Замисли се за изящните природни пропорции на Адам. Лъжите се заблъскаха в главата й — цунами от заблуди. „Ето значи какво сме ние“, каза си. Великите лъжци.

— Може би искаш да споделиш последните си мисли с комисията? — предложи екзаминаторът.

Сега говореше меко. Анакс не разбираше защо продължава да се съобразява с тях. Навярно по примера на Адам. За да съхрани достойнство в последните мигове. Или нещо повече? Изменчивият, аморфен спомен. Идеята, по-силна от всичко.