Гладният призрак

Главният инспектор седеше търпеливо, знаеше, че шофьорът не може да направи нищо, за да се движат по-бързо. Това беше едно от първите неща, които научи след пристигането си в колонията, преди почти четвърт век. Най-бързият начин да получиш инфаркт беше да си хабиш нервите в борба с Хонконг. Това се отнасяше и за хората, и за трафика, и за климата. Нямаше начин те да бъдат победени с конфронтация. Човек трябваше да се остави на течението. И да се научи да се отпуска.

Погледна сержанта и се намръщи.

— Лош час на деня сме избрали да се движим из Ванчай.

— Скоро ще се измъкнем, сър — отвърна сержантът.

Лей се чудеше какво ли щеше да стане с Лам след 1997 година. Ако имаше достатъчно акъл в главата си, дотогава щеше да изчезне. От специалния отдел и от Хонконг. Китайците бяха злопаметни, помнеха много дълго и след предаването на колонията никой нямаше да толерира служителите в специалния отдел. Още от 1989 година престанаха да позволяват достъпа на китайски служители до поверителните полицейски досиета, по-скоро за да предпазят самите тях. Една от причините беше, че правителството не искаше някаква информация да попадне в Пекин, но по този начин се застраховаше, че би било безсмислено да бъдат изнудвани служителите, които щяха да останат тук след 1997 година. Те нямаше да знаят нищо, а дано китайците да не ги закачат. Е, ако вярваш в подобни небивалици, можеш да вярваш във всичко.

На висшите китайски служители вече бяха обещани британски паспорти или преместване в друга държава, на безопасно място, като всички бяха предупредени, че в никакъв случай не бива да се връщат, когато Хонконг стане част от Китай. Увериха ги, че ще получат сериозни компенсации, и ги снабдиха с тайни идентификационни номера, които да запомнят, но никога да не записват и които им осигуряваха приоритет в случай на спешна евакуация. Точно това бяха направили американците с доверения си персонал от южновиетнамци, преди да се изтеглят от Сайгон. Лей се надяваше, че тук няма да стане толкова зле както във Виетнам, но беше работил достатъчно дълго против комунистите, за да знае, че все пак би могло да стане доста зле въпреки всичките обещания на Пекин. Каква ли щеше да бъде съдбата на двамата полицаи и сержант Лам? За тях нямаше да има чуждестранни паспорти, нито пък убежище в Англия, Канада или Австралия. Господ да им е на помощ.

Накрая се измъкнаха от трафика и се насочиха към Върха. Заизкачваха се нагоре по хълма и главният инспектор беше принуден да засенчи очи от яркото слънце. Колата виеше на трета скорост, а сержантът беше натиснал газта до дупка. Бяха на около триста метра от дома на Нгъ Вайсън, когато забелязаха колоната от осем автомобила, тръгнала срещу тях.

— Намали — заповяда Лей на шофьора и извърна глава към отминаващите край тях коли. Третата беше голям мерцедес, отзад седеше Патрик Дуган с каменно лице, намръщен и явно уплашен. В останалите се бяха наблъскали бойци на триадата, достатъчно за водене на малка война.

Главният инспектор нареди на полицая зад кормилото да обърне и да ги последва, но от разстояние и да се обади по радиото за подкрепления. Още три цивилни коли и цивилни полицаи. Само четири ченгета от специалния отдел нямаше да успеят да проследят армията на триадата, без да бъдат забелязани. Лей вече не се чувстваше толкова спокоен и стомахът започна да го свива. Опипа пистолета си. Беше на мястото си, но тежестта му не го успокои.

Грей сънено протегна ръка към телефона. Опита да спре звъна, преди да е събудил жена му. Погледна часовника на нощното шкафче и примижа да види цифрите без очила. Седем и половина. Почти време за ставане. Той притисна слушалката към ухото си.

— Ало?

— Грей? — Гласът беше на американец.

— Да — отговори той и седна в леглото. Жена му се размърда до него под завивката и изхърка силно.

— Обажда се Хамилтън.

— Какво се е объркало? — попита Грей. Щом човекът от ЦРУ се обаждаше по това време сутринта, то едва ли искаше само да го попита как е, добрите новини винаги можеха да почакат до по-цивилизован час.

— Всичко. — На англичанина му се стори, че Хамилтън говори през стиснати зъби. — Двама от най-добрите ми хора са мъртви.

— Хауълс ли?

— Разбира се, че е бил той. Току-що ми съобщиха от Ленгли, че Файнбърг и Едмъндс са намерени мъртви в Хонконг. В хотелските си стаи. С прерязани гърла.

— Боже господи!

— Не мисля, че Господ има нещо общо с това — отряза го американецът.

— Нямам думи — извини се Грей.

— Има и още нещо. Момичето, което се опита да убие Хауълс, китайката.

— Какво за нея?

— Името й е Хуа Фан, нали?

Грей се намръщи. Не беше казвал на Хамилтън името й, нито пък че убиецът е момиче.

— Да. Тя е една от най-добрите.

— Така разбрах и аз. Преди две години, по време на президентското посещение, тя е убила и един от моите агенти в Пекин. Мислехме, че е починал от естествена смърт, но нашите лекари от лабораторията установиха, че е убит със същото лекарство, с което се е опитала да утрепе Хауълс в Хонконг.

Англичанинът не каза нищо, притвори очи и изруга наум.