Гладният призрак

Роувърът на Лей се движеше наблизо зад колоната, докато не чу по радиото, че една от цивилните коли на специалния отдел вече е засякла преследвания мерцедес, а те изостанаха и оставиха на цивилните колеги да си свършат работата. Две стари тойоти и един нисан се редуваха да следят, като се сменяха постоянно, за да не бъдат забелязани от членовете на триадата. Накрая те докладваха, че мерцедесът се насочва към Хебе Хевън. Главният инспектор им каза да го задминат и накара собствения си шофьор да спре в един страничен път.

Той помисли малко, а после съобщи по радиото на хората си в нисана да се прехвърлят в тойотите. Шофьорът на нисана след рова да отиде до пристана и да огледа. Една от тойотите да чака на километър и половина от Хебе Хевън, край шосето „Хирам“, а хората от другата да намерят високо място и да се разпределят, за да наблюдават долу Нгъ и бойците от триадата му.

— Да имате бинокъл? — попита той.

— Не — отговориха цивилните. Лей сви рамене. Нямаше смисъл да се ядосва, сам трябваше да се досети и да ги предупреди, преди да тръгнат. Ако можеха да мислят със собствените си глави, нямаше да има нужда от началници.

Той седеше в роувъра и чакаше търпеливо. Един от хората му се обади, за да съобщи, че е на позиция и наблюдава пристана при Хебе Хевън. В същото време нисанът зави по пътя и се насочи към паркинга. И двамата докладваха, че мерцедесът на Нгъ си е тръгнал, като е оставил някакъв дебел гуейло по къси панталони и с кожена чанта в ръка.

— Дуган — прошепна Лей. Заповяда на хората си да останат по местата. Погледна часовника. Четири без десет. Не можеше да разбере какво става. Какво, по дяволите, беше намислил Патрик Дуган?

Лин Винуа застана на същото място, както преди няколко дни, когато Саймън Нгъ чакаше до водата. Разглеждаше внимателно Дуган през бинокъла, стигна до издуващия късите панталони корем и изсумтя презрително. Гуейлото се потеше като прасе под следобедното слънце и кожата му вече беше започнала да се зачервява. Англичанинът се разхождаше бавно напред-назад, а погледът му оглеждаше хоризонта.

Към кея се приближи мръсен червен нисан и спря. Лин огледа шофьора — млад китаец, облечен небрежно, четеше вестник и ядеше шоколад. Големия брат отново обърна бинокъла към Дуган. Извади от джоба на ризата си клечка за зъби и я пъхна в устата. Долу под хълма Дзъ и Лам бяха паркирали до пътя, с тях беше устройството за проследяване. Свърза се с Томас по радиостанцията и докладва:

— Засега нищо.

После провери една по една групите в и около залива. Навсякъде беше спокойно. Погледна часовника си. Четири без две минути.

Дуган избърса челото си с опакото на ръката. Наоколо нямаше никаква сянка, усещаше как раменете му започват да парят. Не беше свикнал със слънцето, не обичаше плажа и рядко се съгласяваше да отиде. Ръцете и краката му имаха тен от играта на ръгби, но гърбът и коремът бяха бели и с нежна кожа, която сигурно щеше да изгори бързо.

Размаха чантата. Надяваше се, че устройството за проследяване работи. Беше го включил преди да слезе от мерцедеса, но нямаше начин да разбере дали радарът хваща сигнала. Отиде до края на стълбите към водата и погледна надолу. Чудеше се какво ли щеше да прави, ако Хауълс се появеше и поискаше да го вземе със себе си под водата. Дали щеше да тръгне? Не знаеше как щеше да реагира. На всяка цена трябва да върне Софи, но мисълта за мъчителната смърт на Саймън под водата караше кръвта му да се смръзне.

Някаква кола избръмча отзад и той се обърна. По пътя се приближаваше такси. Патрик засенчи очи, за да вижда по-добре. На задната седалка седеше момиче.

Лин наблюдаваше таксито, което зави откъм „Хирам“ и се насочи към англичанина. Изплю клечката за зъби и се обади на Нгъ.

— Едно такси спря близо до пристана. Вътре има момиче. Излиза и тръгва към Дуган.

— Някакъв знак от гуейлото? — попита Томас.

— Не, не. Тя е сама. Сега говорят. Тя се опитва да вземе чантата от ръката му, но той не й я дава. Карат се. Какви ги върши онзи глупак? Сега и двамата тръгват към таксито. Край.

Нгъ спокойно му заповяда да се върне в пикапа. Лин затича надолу по хълма. Бинокълът подскачаше върху гърдите му. Дзъ седеше на шофьорското място и включи двигателя, щом го видя. Рики Лам се беше свил отзад.

— Ето, Голям братко — каза той и му подаде приемника. Лин благодари и предупреди Дзъ да се приготви. Нямаше как да знаят накъде щеше да тръгне таксито с откупа.

Момичето излезе от таксито и се приближи към Дуган. Беше облечено спортно с избелели джинси, носеше големи слънчеви очила. На рамото си беше преметнала малка платнена чанта. Държеше ръката си върху нея, сякаш се страхуваше, че някой ще я открадне. Изглеждаше притеснено, въртеше нервно глава, но нямаше съмнение, че се е насочила към него. Спря на няколко крачки, протегна ръка и каза:

— Дойдох за диамантите.

— Къде е Софи? — попита той.

Тя го изгледа изненадано.

— Не познавам никого на име Софи. — Пристъпи напред и се опита да вземе чантата от ръката му.

— Не! — рязко извика Патрик и дръпна ръката си. — Няма да ти я дам, докато не разбера, че Софи е добре.