Гладният призрак

Сега движението беше по-задръстено, тъй като минаваха през оживен район. Наоколо се издигаха жилищни сгради и магазини, така че англичанинът трябваше да се концентрира в карането, за да се прехвърля от лента в лента и да търси как да се придвижи по-бързо. Знаеше, че хората на триадата не са много далеч зад него. Край тях се мярна малка градина, зад нея се виждаше летището. Един самолет се спусна с рев надолу толкова близо над главите им, че Хауълс инстинктивно се наведе.

— Знаеш ли къде се намираме, Еми? — попита той.

Тя кимна.

— Приближаваме Яу Ма Тей. Това е булевард „Ватерло“. След това е „Джордан“, а после Цим Ша Цуй и пристанището.

— Има ли наблизо станция на метрото?

— Да, след малко.

— Добре. Слушай, Еми. Ще те оставя там, ти ще слезеш и ще се качиш на първата мотриса. Хората, за които ти разказах, ни преследват, а аз не желая да пострадаш. Ще им се измъкна, а след като продам диамантите, ще дойда в апартамента при теб.

— Искам да остана с теб, Джеф — замоли се тя.

— А аз искам да си в безопасност — отвърна той. — Да не се тревожа и за теб. Вземи златото да ми го пазиш. Това е много важно. Ще ми направиш ли тази услуга?

Еми кимна, но дори и Дуган разбра, че не е уверена как трябва да постъпи.

— Имам нужда от теб — тихо каза Хауълс и това сякаш я убеди. Тя затвори ципа на чантата, притисна я към гърдите си и посочи към кръстовището отпред:

— Там е станцията на метрото.

— Добре. Сега ще спра, искам да тичаш и да не спираш, докато не се качиш във влака.

— Ще го направя — обеща тя. — Бъди внимателен — наведе се напред и го целуна по бузата. Каза нещо бързо на китайски. Хауълс натисна рязко спирачка и колата зад него наду клаксона, изсвириха гуми. Еми отвори вратата и хукна към входа на станцията, без да се обръща назад. Англичанинът посегна над седалката с лявата си ръка, затвори вратата и потегли отново. Дуган се беше отпуснал назад и дишаше тежко. Колата ускори и главата му се отпусна на гърдите.

— Какво каза тя? — попита го Хауълс.

— Каза, че те обича. Ти си копеле. Знаеш, че ще я хванат — отговори завалено Патрик.

Убиецът се ухили.

— Може би. Но сега е най-натовареното време, така че тя има шанс да се измъкне. И освен това ще ги поведе подире си. Докато я преследват, аз ще изоставя таксито и ще изчезна в следващата станция на метрото. Тогава ти можеш да идеш да си прибереш племенницата.

Хауълс реши да не споменава факта, че само на сантиметри зад Дуган в багажника се намира трупът на собственика на таксито с пречупен врат. Не беше го казал и на Еми. Беше излязъл от апартамента й сам и се върна с таксито, като обясни, че е платил няколко хиляди долара, за да го вземе на заем. Първоначално възнамеряваше просто да избута шофьора извън колата, но не можеше да рискува той да иде да се оплаче в полицията и затова го накара да влязат в една пуста странична уличка и да спре до задния вход на някакъв вонящ цех за боядисване на тъкани, хвана го за главата и я изви. Усети как вратът се пречупи в ръцете му и се усмихна.

— Тя излезе от таксито — изкрещя в радиостанцията Лин.

— Ами Дуган? — попита Томас.

— Той е още там. Пътуват към теб.

— Ти къде си?

— Яу Ма Тей. Станцията на метрото. На пресечката на „Ватерло“ и „Натан“. Тя е в станцията.

— С чантата ли?

— Да, тя е…

Нгъ не го остави да довърши:

— След нея! Не я изпускай! Ние ще приберем Дуган.

Големия брат отвори вратата и скочи на улицата с радара в ръка. Лам се измъкна след него.

— Хайде — извика Лин на Дзъ. — Остави проклетата кола.

Дзъ изскочи навън и тримата хукнаха към входа на станцията. Блокираните зад пикапа шофьори започнаха нетърпеливо да натискат клаксоните.

Трима членове на триадата стояха пред вратата на апартамента на Еми. Суен държеше пистолета си готов за стрелба, а останалите двама стискаха здраво ножовете си. Младият китаец почука на вратата и внимателно се ослуша. Нищо. Почука отново. Пак нищо.

— Разбий вратата — заповяда той на А Уон, по-едрия от двамата бойци. А Уон отстъпи и ритна вратата точно под ключалката. Тя поддаде малко, чу се изпращяване на дърво, той удари отново и вратата се заклати. На третия път направо падна назад. Тримата мъже нахлуха в малкия апартамент. Само няколко секунди им бяха необходими, за да разберат, че вътре нямаше никой, но започнаха да търсят някаква следа, която да им подскаже къде са изчезнали момичето и гуейлото.

А Уон намери изцапана с кръв калъфка от възглавница на дъното на пластмасов чувал в кухнята и я донесе гордо в хола. Суен огледа шкафчетата в банята. Вътре имаше полупразно шишенце от боя за коса, мивката беше изцапана с черно, макар че някой като че ли се беше опитвал да я избърше с парцал. На пода лежеше захвърлена ножица, а около канала на мивката се виждаха косми.

— Гледайте! — извика А Уон. — Вижте какво намерих.

Суен се върна в хола и боецът размаха изцапания с кръв плат под носа му.

— На правилна следа сме — каза той.

— Само че ненавреме — отвърна Суен.

— Да се връщаме в колата — предложи А Уон и тръгна към вратата.

— Млъквай, тъпо копеле — скара му се Суен. — Първо ще се обадим по телефона на шефа.