Гладният призрак

Томас се свърза с колите, които се движеха след Лин, съобщи им, че момичето е взело диамантите и е слязло в станцията на метрото. Заповяда да побързат и да я последват. В този момент телефонът в колата звънна. Нгъ Вайсън се наведе и вдигна слушалката. Обаждаше се Кени Суен.

— Открихме къде се е крил гуейлото — съобщи Суен с нескрито задоволство. — Бил е при едно момиче от баровете във Ванчай. Тя го е приютила в апартамента си, докато го е лекувал доктор Ву. Но сега са изчезнали.

— Как изглежда момичето? — попита старецът.

— Среден ръст, издадени скули. Прилича на шанхайка. Доктор Ву каза, че е на около двадесет и четири години.

— Ние я видяхме — каза Нгъ Вайсън. — Сега я преследваме.

Суен сякаш се разочарова.

— Тя прибра откупа за гуейлото — обясни Главата на дракона. — Но него още не сме го открили. Надяваме се тя да ни отведе на мястото на срещата.

— Изглежда ли на двадесет и четири години? — попита Суен.

— Или може би е по-стара?

— Не, младо момиче е. Облечена е по-скоро като ученичка. Защо?

— По мивката в банята има боя за коса и косми. Помислих, че си е боядисвала косата. Но ако не е тя…

— Тогава трябва да е гуейлото — довърши думите му старецът. — Справил си се добре. Много добре.

Затвори телефона и размаха пръст, за да привлече вниманието на сина си. Томас отдалечи радиостанцията от ухото си, за да го чуе.

— Гуейлото си е боядисал косата — каза тихо Нгъ Вайсън. — Черна.

— Шофьорът! А той е зад нас!

— Колко далеч? — попита баща му.

— Не повече от километър. — Томас заповяда на Хю да спре, независимо че това ще задръсти пътя на шофьорите отзад. — Пусни аварийните светлини. Нека да мислят, че имаме повреда. Той ще бъде тук до две минути. — Помоли баща си да отвори жабката, старецът извади пистолета отвътре и му го подаде. Томас провери пълнителя и го постави на място. Освободи предпазителя. Видя, че баща му гледа тревожно пистолета. — Спокойно — успокои го той. — Доколкото знаем, той не е въоръжен. Но не бива да поемаме никакви рискове. Този човек е убиец.

— Внимавай — помоли го Нгъ Вайсън. — Вече загубих един син.

Томас започна да се обажда на бойците на триадата. Заповяда на Лин и останалите, пристигнали вече в станцията на метрото, да продължат след момичето. Другите групи трябваше да настигнат таксито колкото може по-скоро. Но си даваше сметка, че гуейлото ще настигне мерцедеса поне минута преди подкрепленията да се появят.

Еми тичешком прекоси станцията, в движение търсеше в чантата си картата за метрото. Когато стигна бариерата за проверка, картата вече беше в ръката й. Тя пъхна пластмасовия правоъгълник в процепа, после го прибра от другата страна на машината, бутна бариерата и хукна към ескалатора. Както винаги, той вървеше влудяващо бавно и Еми си проби път надолу, буташе хората и повтаряше непрекъснато „извинете“. Въпреки това те я ругаеха и гледаха накриво.

Мина безкрайно много време, докато стигна до платформите. Вляво беше перонът за Цим Ша Цуй и центъра, а вдясно за Новите територии. Тя усети топъл полъх по дясната буза и разбра, че мотрисата идва. Хукна към края на перона и задъхана застана с треперещи крака. Погледна назад към ескалатора, но видя само редици равнодушни лица. Като че засега никой не я преследваше. Чу тракането секунда преди мотрисата да се появи от тъмнината на тунела. Вагоните спряха със свирене на спирачките и вратите се отвориха да пуснат пътниците. Еми се набута вътре още преди да е слязъл последният и се облегна на металния прът в средата. Оттук можеше да вижда до края на съединените вагони на разстояние около двеста метра. Хората нахлуха вътре, бързаха да седнат на дългите лъскави метални пейки или в пространството до страничните врати, за да могат да слязат бързо на спирката си. Жителите на Хонконг се отнасяха към масовия подземен транспорт както към живота си — силните получаваха по-доброто място и стигаха накъдето бяха тръгнали. Слабите оставаха на платформата. „Така ще бъде и когато дойде 1997 година“ — помисли си Еми. Онези, които се блъскаха и се бореха, щяха да се измъкнат, а по-неспособните щяха да бъдат погълнати от онзи милиард китайци от континента. Тя знаеше, че сама никога не би успяла да се измъкне, но с Джеф Хауълс може би щеше да намери своя път извън колонията. Той беше силен, уверен и имаше пари. А тя му помогна и в замяна той щеше да й се отплати. Но първо трябваше да се измъкне от хората, които я гонеха.