Гладният призрак

Влезе в кухнята, взе си кока-кола от хладилника и се върна в хола при Джил. Тя още стоеше облечена в копринения костюм от обяд, но черната панделка беше изчезнала и косата й изглеждаше разрошена. Но въпреки това съпругата му си оставаше най-привлекателната жена, която беше виждал. Обичаше я страстно. Тя гледаше право напред с безжизнен поглед и първоначално той помисли, че е в шок, но после разбра — гледаше снимката на Софи на библиотеката. Саймън се приближи и я взе. Момиченцето беше снимано в униформата си преди шест месеца. Подаде поставената в рамка снимка на жена си и тя я сложи в скута си.

И двамата не знаеха какво да кажат, как да изразят мъката си с думи. Раждането на детето беше трудно и Джил едва не умря. Докторите бяха сигурни, че Софи ще си остане единствено дете. И те нямаше да понесат да им я отнемат сега. Нгъ беше готов да плати, да направи всичко, само за да си я върнат. Седна до Джил и допря лице до бузата й.

— Съжалявам — прошепна той, а тя отново се разплака. Сълзите капеха върху стъклото на снимката. Саймън посегна към нея, но телефонът звънна и стресна и двамата.

Нгъ вдигна слушалката.

— Да? — каза той на английски. Джил притисна снимката към гърдите си.

— Саймън? — попита Дуган. Зет му изруга наум, но гласът му прозвуча любезно.

— Как си, Пат? — Сигурно вече беше проверил за Холт.

— Чудесно. Джил там ли е?

— Горе е, мога ли да приема съобщението вместо нея?

— Ами бих предпочел да говоря с нея, Саймън, ако е възможно. Тя ми звънна преди време.

Нгъ знаеше, че ако се опита да му попречи, Дуган веднага щеше да се усъмни и разтревожи. Затова закри с длан слушалката и се обърна шепнешком към Джил:

— Обажда се брат ти, трябва да говориш с него. Не му позволявай да усети, че нещо не е наред. Разбираш ли ме?

Тя кимна и изтри очи с опакото на ръката си. Нгъ й подаде телефона.

— Здрасти, братче — каза Джил. Гласът й леко трепна, но тя се стегна и седна съвсем изправена.

— Добре ли си? — попита Дуган.

— Разбира се — весело отвърна тя. Саймън видя, че тя беше готова да се разплаче отново.

— Обаждам ти се заради онзи Холт. Както и мислех, имаме само един с това име. Проверих във всички управления и в криминалния отдел.

— Сигурно някой си прави тъпи шеги — отговори сестра му и стисна очи, за да задържи сълзите си.

— Може би да, може би не — каза Дуган. — Но ми се струва повече от съвпадение фактът, че някой ще му открадне документите, а след това ще ти звъни неизвестно кой и ще иска да разговаря със Саймън. Каза ли му вече?

— Не, тоест да. — Господи, как се обърка. — Току-що си говорихме за това. Той смята, че е шега. Някой от приятелите му се опитва да му скрои номер.

— Саймън няма много приятели сред гуейло, нали?

— Не, всъщност не знам, Пат. Сигурна съм, че не си заслужава да се тревожим. Благодаря ти, че провери, но не се занимавай повече.

— Добре — съгласи се той. — Тогава ще се видим в неделя.

— В неделя ли? — учуди се Джил.

— Да, нали си ни поканила с Цвете на барбекю. Да не си го отложила?

— Не, не, разбира се. Слушай, Пат, трябва да тръгвам. Довиждане.

Затвори и отново се разхлипа, клатеше се напред-назад на дивана. Нгъ седна до нея и хвана ръцете й. Чакаше сълзите да спрат. Едно дискретно изкашляне до вратата го накара да вдигне поглед. Там беше застанал възрастен мъж, облечен в традиционна куртка в стил „Мао“, черни копринени панталони и с джапанки на краката. Беше напълно плешив, с тънки вежди, високо вдигнати над бледите воднисти очи. Устните му изглеждаха безкръвни и извити надолу.

Лицето му изобщо не беше приятно и точно заради това някои от членовете на триадата наричаха Чен Юклин зад гърба му Вампира. Това лице не се беше променило от тридесет години насам, откакто Саймън Нгъ го познаваше. Възрастта вече не можеше да му повлияе, нямаше коса, за да я губи, нито гладка кожа, която да се набръчка повече. Единствената следваща стъпка, останала пред довереното Двойно цвете на бяло хартиено ветрило на триадата, беше смъртта.