Гладният призрак

— Господин Чен иска да каже, че нямаме проблеми да ги съберем — успокои я Нгъ. Нямаше смисъл да я притеснява. Всъщност той държеше близо милион в сейфа в спалнята им. Парите бяха най-малкият проблем.

— Ще дойда пак утре сутринта — каза Чен и си тръгна. Роза донесе чая на Джил. Нгъ взе чашата от подноса и я вдигна до устните на жена си. Зачака тя да отпие. Тя отново изтри очи и подсмръкна.

— Извинявай — прошепна Джил.

— За какво?

— Задето съм толкова слаба жена.

— Не ставай глупава — прегърна я той и зарови лице в косата й. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Няма да позволя да й се случи нищо лошо. — Искаше му се да изпитва поне малка част от тази увереност.

— Тази вечер ми се струваш някак отнесен — каза Цвете.

Гласът й го изтръгна от мислите му и Дуган се усмихна.

— Малко съм изморен. — Намираха се в един тайвански ресторант. Киното беше препълнено и не можаха да си намерят места, затова решиха да отидат някъде на вечеря.

— На толкова шумно място човек може да се измори само от навалицата наоколо — засмя се тя.

Вярно. Ресторантът беше претъпкан с китайски семейства, които по принцип се хранеха шумно. На най-близката маса имаше три деца, едното играеше на електронна игра с досадно бипкане, а останалите се стреляха с пластмасови пистолети, които святкаха и бръмчаха. Двамата възрастни мъже размахваха клечките си във въздуха, сякаш се опитваха да хванат някакви невидими насекоми, и разговаряха с високи, пискливи гласове. Една жена се наведе под розовата покривка и шумно изплю сдъвканите пилешки кости на пода. Сервитьорът се приближи и наля чай в чашите им от мръсен и очукан чайник, чийто капак беше вързан за дръжката с парче найлон. Въздухът гърмеше от спорове и смях, почукване на клечките за хранене, тропане на съдове и тракането на металните колички в кухнята, натоварени с мръсни чинии. Дори вентилаторите над главите им стържеха и се клатеха в напразните си опити да раздвижат задимената атмосфера.

Цвете и Дуган седяха един до друг на маса за шестима. Бяха си поръчали пържени бамбукови връхчета с чесън, сладко-кисела супа и телешко с чушки и зеле със сос. А сега пълнеха малкото останало в стомасите им място с пържен ориз. Клечките за хранене на Патрик висяха на десет сантиметра над купичката му с ориз, преди Цвете да прекъсне мислите му.

— Липсват ми старите кръчмички на Бърни — каза той.

— Ъ? — възкликна тихо тя. Китайците използваха този звук за изразяване на хиляди различни неща, като се започнеше от „моля“, през „добре“ и се стигнеше до „ресторантът гори, но имаме време да си доядем ориза“. Дуган предположи, че тя просто не го е разбрала.

— Една верига от заведения за хранене в Англия — обясни той. — Предлагат пържоли, пържени картофи и замразен боб с коктейл от скариди за предястие, и парче торта за десерт. И почти пълна тишина по време на ядене. Благословено място.

— Толкова ли ти липсва Англия? — попита тя.

— Не, просто се шегувам. Храната е едно от най-хубавите неща в Хонконг, тук можеш да избираш между стотина кухни: тайландска, корейска, различни видове китайска, японска и дори английска. Не, Англия не ми липсва чак толкова.

— Тогава какво се е случило в службата ти, та си толкова мрачен? — настоя Цвете и му наля бира от бутилката.

— Всъщност не е заради работата. Мисля си за Джил… — не довърши изречението и Цвете забеляза, че погледът му пак стана замислен. След малко Дуган се усмихна. — Извинявай, пак се отнесох, нали?

— Няма значение. Мога ли да ти помогна някак?

— Не, вероятно се тревожа за глупости. Тя ми позвъни сутринта, обадил й се някакъв таи и се представил за инспектор Холт, моя приятел, когото обраха в „Горещи клюки“. Помоли ме да проверя дали няма двама със същото име, но когато след това й звъннах, ми каза да не се занимавам. Само че ми звучеше напрегната, сякаш плачеше.

— И затова смяташ, че има някакви неприятности?

Патрик сви рамене и остави пръчиците на масата. Облегна се на стола и въздъхна дълбоко.

— Не знам. Когато бяхме деца, ние се чувствахме толкова близки, че винаги знаех какво я тревожи, без дори да ми казва. След като се омъжи, всичко се промени.

— Случва се. Съпругът става по-близък от брата.

— Да, знам.

— Може би има проблеми с мъжа си и затова се е разтревожила. Да са се скарали или кой знае.

— Не, той беше при нея, пръв вдигна телефона. И не ми звучеше, като да са се карали. Пък и освен това те никога не се карат.

— Нали каза, че той ръководи триада. Това е доста жесток начин на живот.

— Не — стисна убедено устни Дуган. — Той никога не я е наранявал и никога няма да го стори. Обича безумно Джил и Софи. Извън семейството си е жесток човек, убиец, върши доста мръсотии. Но държи Джил и Софи надалеч от всичко това.

Цвете се усмихна и кимна.

— Добре. Все пак се тревожиш за сестра си, нали?

— Извинявай. Не исках да се нахвърлям върху теб.

— Изобщо не си ме обидил. Просто се тревожиш за нея. Иска ми се и аз да имах наблизо брат, който да ме подкрепя.

В близост се въртеше един сервитьор с поизцапана синя риза и къси черни панталони. Дуган направи с ръка знак като за писане и посочи, че иска да плати.