Гладният призрак

Саймън Нгъ чакаше обаждането в кабинета, седнал неподвижно зад бюрото с ръце със сплетени пръсти върху плота. Лицето му беше безизразно, на пръв поглед спокойно. Единственият признак за напрежение беше фактът, че несъзнателно въртеше брачната халка на пръста си. Тревогата на жена му беше очевидна. Джил седеше на дивана с бледо и изпито лице, въпреки усилията да се сдържа, ръцете й трепереха. Тя рядко ставаше по това време. Винаги беше обичала да си поспи, а животът с Нгъ й позволяваше да живее, без да се притеснява от някакво работно време. Беше облечена в дънки и сива памучна блуза, косата й изглеждаше тъмна и изтощена. Саймън беше безупречен както винаги — в тъмносин двуреден костюм, чисто бяла риза и вратовръзка. „Облечен като убиец“ — помисли мрачно Джил, макар да съзнаваше, че като се показваше в този раздърпан вид, срами съпруга си пред хората му. Опита се да му се усмихне, но той сякаш изобщо не я забелязваше, затънал дълбоко в мислите си. Вляво от него на бюрото лежеше малко кожено куфарче. То беше затворено, но тя знаеше, че вътре има един милион долара.

До нея седеше Чен, свикнал с ранното събуждане. Той често ставаше да гледа зората и да се наслаждава на чуруликането на птичките, които огласяваха собствеността си над малкото пространство на клетките. Старецът също изглеждаше спокоен, седеше с изправен гръб и отпуснати върху коленете ръце.

До отворената врата стоеше едър мъж, висок над метър и осемдесет, с широки рамена и мускули, истински кошмар за шивача. Името му беше Лин Винуа, но от пет или повече години изпълняваше ролята на Хун Куан на триадата и всички го наричаха Големия брат. Беше започнал като уличен боец от най-ниския ранг на Червен прът, отговаряше за един от публичните домове за малолетни на триадата на Нгъ в Монкок. Изкара известно време в Чо Хай, ръководеше бързо разрастващия се застрахователен рекет и когато се освободи постът на Хун Куан, Саймън назначи Лин. Дори само заради външния му вид никой не смееше да не се подчини на Големия брат. Косата му беше разделена на път по средата, вързана на тила в малка опашка, а под многократно счупвания нос имаше тънки, извити надолу мустаци. Лин беше едър и грозен, но Нгъ не му плащаше, за да печели конкурси за красота. Той получаваше заплата, за да бъде здравата ръка на триадата и изпълняваше работата си идеално, а и с ентусиазъм.

Бойците на Лин бяха разпределени в дузина бойни единици от по двадесет, двадесет и петима мъже и той беше оставил две от най-добрите групи да го чакат отвън. На пътя бяха паркирани четири мерцедеса, поршето на Джил и даймлера на Нгъ, шофиран обикновено от Мени. По пътя към комплекса имаше още шест коли. Лин се беше подготвил възможно най-добре, но още не знаеше кой е врагът, нито пък къде ще стане размяната. Гуейлото беше казал на Нгъ, че иска парите в седем и ще му се обади един час по-рано. Това означаваше, че размяната ще бъде на около час път с кола от дома, но по това време на деня това можеше да означава всяко място на острова Хонконг, Каулун или Новите територии. На стената срещу прозореца бяха закачили карта и макар да показваше малък район, Лин знаеше, че има милион места, където един гуейло можеше да се скрие.

В кабинета бяха само четирима, но помещението изглеждаше претъпкано и потискащо. Избягваха да се поглеждат, като изпокарани роднини преди прочитане на завещание. Джил не можеше да ги разбере. Кризата би трябвало да ги сближи, а вместо това сякаш ги изолираше и всеки от присъстващите оставаше в собствения си затворен свят. Точно сега на нея й беше необходим физическият контакт със съпруга й, да усети ръката му около раменете си, успокоителното докосване до кожата му. Но тя не смееше да показва чувствата си пред мъжете. Най-лошото беше, че се страхуваше той да не откаже да я прегърне, да се засрами от нея и да я отблъсне. Сега разбираше с каква власт разполага, колко силно се контролира, когато трябва да се справи с някоя криза. Това не беше онзи Саймън, когото познаваше, въпреки че понякога я поглеждаше с успокоителна усмивка. За пръв път малко се боеше от съпруга си. Би трябвало да е като него, силна и сдържана. Публичното показване на истерия нямаше да й помогне с нищо.

Телефонът звънна и всички подскочиха. Даже и Чен. Нгъ почака да звънне три-четири пъти, преди да вдигне слушалката, за да не изглежда, че е толкова разтревожен. Лин се измъкна от стаята, за да слуша разговора от другия апарат.

— Имаш ли парите? — попита гуейлото.

— Да. Искам да говоря с дъщеря си.

— Ще можеш да говориш колкото си искаш, щом получа парите — отвърна Хауълс. В слушалката се чу щракване, Лин беше вдигнал другата в хола.

— Искам да говоря с нея сега — твърдо каза Нгъ.

— Тя не е с мен. Щом ми дадеш парите, ще ти кажа къде е.

— Как бих могъл да ти вярвам?

— Нямаш друг избор. А сега слушай внимателно. Ще го кажа само веднъж.

— Слушам.

— Знаеш ли мястото, наречено Хебе Хевън, на около половин час път с кола от дома ти?

— Да.

— Там има пристан с формата на буквата Г.

— Да.