Гладният призрак

— Щом като ние с теб така лесно разбираме, че мястото е като капан, защо гуейлото си уреди среща с теб там?

Саймън кимна.

— Вероятно смята, че може лесно да се изплъзне. Но как?

— Според мен, когато се срещне с теб, гуейлото няма да води дъщеря ти. Сигурно си мисли, че докато е в ръцете му, той е в безопасност. Ще поиска да вземе парите и да я освободи по-късно. Софи е неговият билет за спокойно измъкване.

— Но както каза Големия брат, щом хванем птичката, той лесно ще я накара да запее.

— Но ако птичката не е сама, а с приятели и не се завърне в гнездото си… — Старецът не довърши изречението и думите му увиснаха във въздуха.

— Нямаме избор — каза Нгъ. — Ако му позволим да се измъкне, той няма да има повод да я освободи. Особено след като тя може да го разпознае.

— Разпознаването не е чак такъв проблем — възрази Чен. — Не забравяй, че и директорката на училището го е виждала. Едва ли ще убие дъщеря ти само защото е видяла лицето му.

— Не можем да поемем такъв риск — заяви Саймън. — Трябва да се надяваме, че той ще доведе Софи със себе си, а ако не, тогава ще го принудим да ни каже къде е. Няма да ни отнеме много време.

— О, господи — въздъхна Джил. — Моля те, внимавай! Искам си я обратно. Искам си Софи.

Нгъ се обърна и пристъпи към нея. Прегърна я силно, тя притисна глава към рамото и зарови лице в гърдите му.

— Ще си я върнем — каза той. — Обещавам. — Над рамото й видя как Лин излиза с мерцедеса през портала. За него остана даймлерът. Погледна часовника си. Беше 6:25. — Време е да тръгвам. — Освободи се от прегръдката й и я задържа настрани от себе си. — Ти най-добре приготви стаята й, като се върне, тя ще бъде изморена и гладна. — Целуна мокрото от сълзи лице и вдигна куфарчето от бюрото. Излезе от къщи и тръгна към даймлера, без да се обръща назад, но знаеше, че Джил го изпраща с поглед от прозореца на кабинета.

Хауълс наблюдаваше пристигането им от скривалището си под пристана. Водата около поддържащите колони стигаше до раменете му и затова той се беше притиснал до една от тях с приведен гръб, така че само главата му да е над водата. След като се обади по телефона точно в 6 часа, той беше закарал лодката обратно до яхтата и се подготви за подводно плуване. През първата четвърт от разстоянието използва шнорхела, за да пести въздуха в бутилката, и се потопи по-надълбоко чак когато се приближи толкова, че можеха да го забележат от брега. Щом достигна безопасността на пристана, отново използва шнорхела, като се поклащаше бавно напред-назад с ритъма на вълните. Виждаше голяма част от брега и ясно различаваше в далечината пътя към пристана, а като се обърнеше, можеше да наблюдава голяма част от залива заедно с яхтата си, която се поклащаше плавно над вълните.

Първите двама пристигнаха в 6:30. Млад мъж в джинси и тениска с рибарска кошница и възрастен мъж с няколко кутийки бои и очукан триножник. Дойдоха един по един от различни страни на пътя, но той не се съмняваше, че са заедно.

Рибарят пристигна пръв. Хауълс го изгуби от поглед, когато младежът премина металните бариери в края на пътя, но след минута го чу да ходи по края на пристана. По-възрастният остана при бариерите, извади пакет цигари, запали една и издуха дима нагоре към небето. Започна да разопакова четките и платната, отвори една от кутийките и започна да маца непрофесионално с червена боя по платното.

Пет минути по-късно по пътя приближи бял микробус и зави към едно от местата с привързани към пристана лодки. От него слязоха трима мъже в работни комбинезони. Един от тях почука на вратата на канцеларията и като не получи отговор, тримата тръгнаха между лодките, докато се изгубиха от погледа му. Даже и в този ранен час шосето изглеждаше натоварено, но не чак толкова, че да не забележи двата големи мерцедеса, които профучаха надолу, а след няколко минути единият се върна в обратна посока. Очакваше от тях да блокират пътя и знаеше, че и изходът към открито море също ще бъде затворен.

Погледна часовника си. Оставаха десет минути. Потрепери, но от студ, а не от страх. Водата се оказа по-студена, отколкото очакваше, но ранното утринно слънце щеше да я затопли. Презрамките на бутилката с кислород вече прерязваха рамената му, но в никакъв случай не биваше да я свали. Изключи болката от съзнанието си. Цилиндърът с въздух за спешни случаи висеше на една от презрамките и се удряше в бедрото му. Край него преплува пластмасова торбичка, следвана от странните листа на някакъв китайски зеленчук. Едно парче се лепна за маската му и той потопи глава, за да го отнесе водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Нгъ. Стоеше в горната част на стълбите с куфарче в ръка, засенчил очи, загледан към морето.