Гладният призрак

— Точно така. Радвам се, че се разбираме. — Домакинът хвана дръжката и отвори дървената врата, като внимаваше да не позволи на кучето да влезе. Двамата с Доналдсън събуха ботушите си и се върнаха в дневната. Грей взе една папка от малка махагонова маса и му я подаде. — Седни и прочети това. Не е необходимо да казвам, че не желая да си водиш бележки.

„Щом не е необходимо, защо го казваш?“ — помисли Доналдсън.

— Като свършиш, ела при мен. Аз ще бъда в градината.

Грей излезе и тихо затвори вратата. Минута след това Доналдсън го чу да излиза навън и да подвиква на кучетата. Настани се в креслото и започна да чете, напълно забравил за пикочния си мехур.

Доналдсън прекара почти час в четене и препрочитане на доклада. На места беше непълен, но когато приключи, той имаше чувството, че знае много повече по въпроса какво е направило Хауълс толкова кротък. Само че това изобщо не намали тревогата му при мисълта, че ще трябва да се срещне с него.

Промяната на личността е била извършена от двама известни психолози, единият участваше в спонсориран от правителството проект в „Барт“ в Лондон, а вторият беше по-млад, новоизгряваща звезда, изпратена от ЦРУ.

Както беше казал Грей, били са необходими шест месеца, за да направят Хауълс безопасен, макар и не нормален. Ключът за възвръщането на стария му характер беше само от три цветни картички, които трябваше да му се покажат в точно определена последователност. Според подробните указания в доклада, първо трябваше да попита Хауълс дали е съгласен да изпълни задачата и да се увери във верността му към родината. След това да му даде парите. Накрая идваше номерът с картичките, които се намираха в бял плик. Външна промяна почти нямаше да има, но след картичките щеше да му връчи втори плик с подробното описание на задачата. „Проста работа“ — помисли Доналдсън, прибра двата плика във вътрешния джоб на сакото и се съсредоточи да запомни инструкциите. Приключи бързо и излезе с папката в градината зад къщата. Този път не си направи труда да обува ботушите.

Грей беше в другия край, вдясно от дръвчетата, събираше изсъхнала трева и клонки с гребло. Доналдсън се приближи, домакинът поля влажната купчина с бензин и хвърли отгоре й запалена клечка кибрит. Огънят се разгоря и той отстъпи с доволна усмивка.

— Прочетох доклада, сър — каза Доналдсън и подаде папката. Шефът бръкна в задния джоб на панталона си и подаде трети плик.

— Тук е билетът ти и пари за пътуването.

Взе ги и ги прибра в джоба при останалите два плика. Имаше чувство, че го използват като обикновен куриер.

— Полетът ти е утре с „Катай Пасифик“ до Хонконг, а после с „Гаруда“ до Бали. Първата ти работа утре сутринта е да се обадиш в службата, че си болен. В никакъв случай не бива да казваш на никого къде отиваш. Не си женен, нали?

— Не, сър.

— Роднини?

— Майка ми и баща ми живеят в Чешир. Няма да ме потърсят.

— Много добре — кимна шефът. — Ще се оправиш ли сам към изхода? — добави той, като с риторичния въпрос показа, че срещата вече е приключила.

Когато чу колата да тръгва по пътя, Грей хвърли папката върху огъня и остана да гледа как хартията изгаря. Страниците се гърчеха и бързо се превръщаха в пепел, той замислено галеше черното куче по главата.

— С един удар два заека, Лейди — тихо изрече той. — С един удар два заека.

Почти същата мисъл мина през ума на Доналдсън след около четиридесет и осем часа, когато самолетът му приближаваше летището Денпасар. Две неща обичаше най-много на този свят. Едното да се потопи в четене на хубав трилър, а второто да прави секс с млади момчета. За предпочитане наистина малки момченца, които да са вързани и да хленчат. Възложената от Грей задача май щеше да удовлетвори и двете му страсти. Беше чувал, че момченцата в Индонезия са направо великолепни, с големи кафяви очи и нежни гладки кафеникави тела. Само мисълта за тях беше достатъчна, за да се възбуди.

Самолетът на „Гаруда“ изглеждаше нов и издържаното в синьо и сиво вътрешно обзавеждане блестеше от чистота. Но полетът сигурно беше от евтините, защото не предлагаше никакви екстри като филми или музика. Освен това вътре беше студено, ужасно студено. Но вместо да пусне отоплението, веднага след излитането от Хонконг усмихнатата стюардеса раздаде на пътниците одеяла. Сега краката му бяха замръзнали и той ругаеше Грей, че му е осигурил билети за икономичната класа. „Скръндза — помисли си той. — Сякаш няма да му одобрят разхода!“

Навън беше тъмно като в рог и докато самолетът се снижаваше, на острова почти не се виждаха светлини. Той хвърли последен поглед на брошурата на авиолиниите, в която пишеше, че Индонезия има сто шейсет и пет милиона население, пръснато по тринайсет хиляди шестстотин шестдесет и седем островчета. „По-голямата част от местните жители са на възраст под двадесет години — помисли си с удоволствие Доналдсън. — И половината от тях са момчета.“ Тристата етнически групи говореха на петстотин осемдесет и три различни езика, но той нямаше намерение да си губи времето с приказки. Въпреки студа в самолета, дланите му се изпотиха.