Гладният призрак

— Колко? — попита Доналдсън и внезапно си спомни, че не попита за цената, преди да наеме таксито. Очите на шофьора светнаха, той се беше сетил за същото. Шофьорът измърмори цифра с много нули в края, но англичанинът беше твърде изморен, за да се опитва да я пресметне в нормални пари. Бързо преброи шепа банкноти и ги хвърли на предната седалка.

— Много благодаря — каза той.

— Няма защо — отвърна шофьорът, кимаше на всяка дума. — Добър английски, а?

— Прекрасен — съгласи се Доналдсън, грабна чантата си и се измъкна от колата. Десният му крак беше изтръпнал.

Колата направи широк обратен завой и потегли назад по пътя и той остана сам в тъмнината, с изтръпнал крак. Въздъхна и закуцука към къщата.

Отблизо изглеждаше, че стряхата на покрива е осветена с топъл отблясък, макар върхът му да тъне в мрака. После разбра, че всъщност това е стена, на половината на човешки ръст, която заобикаля къщата. Светлината идеше отвътре. Откъм пътя нямаше врата и той зави вляво покрай стената. Отново не намери врата. Вървеше към морето, вълните шумно се разбиваха в брега. Стъпваше върху трева, но когато очите му свикнаха със светлината на звездите, успя да различи белезникава ивица, която трябва да беше плажът.

Спря и се заслуша. През шума на вълните се чуваше музика. „Пинк Флойд“. „Тъмната страна на луната“. Господи, това беше толкова отдавна!

Сви вдясно и намери вратата — две потъмнели от времето дъски под каменна арка. Вляво имаше метална камбанка, към чието езиче беше вързана дълга връв. Посегна към нея, но забеляза, че вратата не е затворена, през процеп от около десетина сантиметра се процеждаше светлина. Бутна леко вратата и процепът тихо се разшири. Сега чуваше по-ясно музиката. Вътре имаше втора стена, направена от същите груби камъни, нещо като вътрешна бариера, висока около метър и половина. Отгоре се издигаше каменен орел, кокошка или може би ангел. Или пък някаква комбинация от трите, не можеше да се види добре поради светлината, идеща отзад.

Доналдсън зави рязко вляво, измина около три метра, сви вдясно към малък двор, заобиколен със свежи зелени растения. В другия край на ограденото с каменни стени дворче имаше малък басейн, който се пълнеше с вода от устата на каменен лъв, вграден в стената. На повърхността плуваха лилии и нежно се полюшваха от вълните. Някъде приглушено крякаше жаба, сякаш се страхуваше да не привлече внимание. Басейнът се осветяваше от три лампи в стената и мекия блясък откъм големите френски прозорци, които водеха навътре към къщата. Доналдсън пристъпи напред, прескочи една кафява змия, която се извиваше към водата. Някъде над главата му изкрещя нощна птица, писъкът се усили постепенно, но изведнъж замлъкна внезапно като свистене на снаряд във военен филм. Дясната му ръка, стиснала здраво презрамката на чантата, впита в рамото му, беше мокра от пот. „От горещината е“ — каза си той, опитваше се да не обръща внимание на миризмата на страх от тялото си. Кучетата усещаха миризмата на страха, той ги караше да настръхват и да ръмжат. Всичко беше заради проклетата горещина. Нищо друго. „Господи, какво правя тук? — попита го писклив вътрешен глас като на уплашен ученик. — Хауълс е звяр!“ Той потисна тревогата си и тръгна напред към музиката на „Пинк Флойд“ и прозорците.

Сега виждаше стаята. Френският прозорец беше като рамка на картина на благословен домашен уют, където бяха изобразени мъж и две момичета. Тримата седяха в другия край на стаята около малка маса, мъжът с гръб към прозореца, а момичетата от двете му страни. Косата му беше хваната с ластик на тила в къса опашка и главата му се движеше напред-назад, хранеше се от някаква купа. Седеше на пода със скръстени крака, облечен в избелели джинси и бяла риза с навити над лактите ръкави. Момичетата приличаха на близначки, красиви като момченца. Тримата се хранеха, разговаряха и се смееха. Момичетата бяха късо подстригани и изглеждаха много млади, кожата им беше нежна, очите блестящи, ресниците тъмни. От време на време някоя от тях посягаше да докосне мъжа, да добави ориз в купичката или да му подаде месо. Доналдсън виждаше движенията на устните им, но музиката заглушаваше думите. Момичетата бяха облечени в прости, басмени рокли, отворени на врата, но ръцете им бяха покрити до китките. Едната имаше тънка златна верижка на врата, по друго той не можеше да ги различи. Момчешкият им външен вид му се стори твърде привлекателен, но едновременно с това се чувстваше отблъснат от женствеността им. Той извади кърпата си и отново избърса чело. Прибра кърпата в джоба си и почука леко по стъклото.