Гладният призрак

Каквото и да бяха сторили с Хауълс психолозите, то не беше засегнало реакциите му. С едно плавно движение той остави купата върху масата, изправи се и се дръпна на три крачки от масата, по-далеч от момичетата, застана встрани спрямо натрапника, но впери поглед в него. Доналдсън усети неприятно присвиване в стомаха, знаеше, че ако Хауълс имаше пистолет в ръката си, той вече щеше да е мъртъв. Да, това наистина беше Хауълс, убеден беше. И все пак изглеждаше различно. Лицето беше по-слабо, меката брада и мустаците бяха новост. Беше отслабнал доста, не че някога имаше по тялото си друго освен здрави мускули, но сега изглеждаше почти кльощав. Стомахът му беше съвсем плосък, гърбът и краката му бяха с мускули на маратонец. Хауълс каза нещо на момичетата и те бавно се отдалечиха от масата с тревожен израз на лицата си. Пенсионираният убиец като че гледаше през Доналдсън с неподвижните си светлокафяви очи и за миг англичанинът си помисли, че може би отражението на светлината не му позволява да види извън прозореца. Не, не беше възможно, нали и отвън светеха лампи. Той протегна ръка и почука отново.

Хауълс тръгна бавно напред, докосваше пода първо с пръсти, готов да скочи всеки миг. Не приличаше на бивш служител на САС, нито на професионален убиец, а по-скоро на наркоман, лишил се от нужната си доза, но в котешката му походка имаше нещо изнервящо. Музиката в стаята все още гърмеше силно, но Доналдсън знаеше, че Хауълс се придвижва напълно безшумно.

Той се приближи и отвори прозореца, англичанинът се дръпна назад, музиката се усили. Хауълс не каза нищо, поглади брадата си, впил поглед в натрапника. Внезапно Доналдсън усети напрежение в пикочния си мехур. Беше объркан, чудеше се какво да каже. „Здрасти, Джеф, помниш ли ме?“ Или може би: „Предполагам, вие сте господин Хауълс?“ А защо не: „Извинете, май съм сбъркал адреса?“ А после да изчезне оттук, както настояваше вътрешният глас? Той се изкашля леко, за да прочисти гърлото си. Зачуди се как беше възможно тялото му да е потънало в пот, а устата му да е съвсем суха.

— Джеф Хауълс? — проговори с несигурен глас.

Той кимна бавно, продължаваше да поглажда брадата си.

— Ами… може ли да вляза?

Хауълс не каза нищо.

— Грей ме изпраща — добави Доналдсън почти умолително. — От Лондон.

Убиецът се усмихна с бавна увереност и разкри равните си бели зъби. Приличаше на истинска усмивка, дори приятелска, а не на изкуствените гримаси на отегчен продавач на стари коли. Доналдсън веднага се почувства по-спокоен и се отпусна. Домакинът пристъпи встрани и отвори по-широко прозореца.

— Влез — каза той, а Доналдсън се изненада от мекия му и приятен тон. — Страхувам се, че не ми идват много гости.

Гостът прекрачи ниския перваз. Мина край Хауълс и неволно трепна. Дали си го спомняше? Вероятно не, сигурно се дължеше на промиването на мозъка.

Стаята беше квадратна, около шест на шест метра. Вляво имаше две врати от тъмночервено дърво, което като че ли излъчваше топлина. Нямаше климатик, но окаченият на тавана вентилатор правеше всичко възможно да раздвижва въздуха. Стените бяха бели, с поставени в рамки картини, на които бяха изобразени някакви местни божества. „Подредено с вкус — помисли си Доналдсън, — но някак плашещо.“ Това не бяха божества, които да помогнат на нещастния и да защитят слабия, а жестоки богове, готови да убиват и обезобразяват. Между двете големи врати беше поставен голям резбован дървен сандък с катинар, отгоре бяха струпани купчина вестници и списания. Мебелите бяха изработени от същото червено дърво като вратите — дълъг нисък шкаф, пълна с книги библиотека, три кресла и диван с бежови възглавници. Момичетата бяха застанали зад едно от креслата, държаха се за ръце и оглеждаха Доналдсън през спуснати мигли. Вляво от тях се виждаше матовочерна стереоуредба, очевидно доста скъпа, с две огромни тонколони. Прозорецът зад гърба му се затвори с рязко скърцане и той подскочи. Обърна се, Хауълс го гледаше с весела усмивка.

— Извинявай — кимна той. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не — отвърна Доналдсън. — Не, благодаря. Няма нужда.

Във въздуха се носеше сладникав мирис, който идеше от нещо като олтар в стената между двете врати — боядисана в кървавочервено дървена кутия, отворена отпред. Там димяха три дървени пръчици, а пред тях лежаха на пръв поглед небрежно хвърлени някакви загниващи плодове и букетче жълти цветя. Хауълс се отпусна на едно от креслата и изпъна дългите си крака.

Доналдсън седна на дивана, постави пътната си чанта на коленете, но реши, че ще му е неудобно, и я бутна настрани.

— Така… — провлече несигурно той, домакинът повдигна вежди.

Албумът беше към края си. Оставаше още една песен: „Повреда в мозъка“. Думите й отекнаха в главата му: „Вземаш скалпела, правиш промяна, подреждаш ме отново, за да стана здрав.“

„Съвсем точно“ — помисли си той. Само дето не скалпелът на хирурга е променил личността на Хауълс, а дълбоката хипноза и лекарствата. А в джоба му бяха цветните карти, които щяха да върнат към живот стария Хауълс. Хауълс психопатът. Хауълс убиецът.