Гладният призрак

— Така — повтори Доналдсън. Не знаеше как да започне. Грей му беше казал съвсем ясно: първо да провери доколко ефективно е било лечението, а после да извади картите. Но какво, по дяволите, да кажеше? „Това е човекът, когото искаме да убиеш? Да елиминираш? Да унищожиш на всяка цена?“

Момичетата се престрашиха и седнаха на пода от двете страни на Хауълс, гледаха нагоре към него като верни кученца. Изглеждаха миловидни. „Господи, а какви ли ще са момченцата?“ помисли англичанинът.

— Може ли да поговорим насаме? — попита той.

— Разбира се — отвърна домакинът и каза нещо на някакъв пеещ език на момичетата. Те го погледнаха, сякаш ги беше ударил, но той им се усмихна и каза още нещо. Те закимаха радостно, хванаха се за ръце и излязоха през една от вратите. Вероятно към спалнята, реши Доналдсън.

— Познавам ли те? — попита любезно Хауълс, почесваше брадата си небрежно и го разглеждаше със сдържано любопитство.

Доналдсън преглътна трудно:

— Мисля, че сме се виждали на няколко пъти в Лондон. Ти може и да не си спомняш. — Мирисът на горящите ароматни пръчици стана по-силен, изпълни въздуха и той имаше чувството, че ще се задуши.

— И казваш, че те изпраща Грей?

— Да — потвърди той и се изкашля шумно. — Помниш ли го?

— Разбира се.

— Имам да ти предам съобщение от него.

— И?

Доналдсън се обърка.

— Какво „и“?

— Какво е съобщението — търпеливо попита Хауълс.

— Той иска отново да работиш за него.

— Както преди ли?

Англичанинът кимна:

— Точно така.

Хауълс го изгледа тъжно. Смъкна се от креслото и облегна глава на възглавницата с поглед към тавана.

— Вече не върша такава работа.

— Каква работа?

— Знаеш какво имам предвид. Сега съм друг човек. Аз съм будист. — Помълча известно време със затворени очи. — Не мога. Това е част от живота ми, която предпочитам да забравя. Вече не мога да убивам. Дори съм станал вегетарианец.

Доналдсън посегна към чантата си и отвори ципа.

— Грей ме помоли да ти дам нещо, което според него ще промени решението ти.

— Нищо не може да го промени. Върни се и му кажи от мое име „не, благодаря“.

Доналдсън тършуваше нервно из чантата, намери двата затворени плика, които му беше дал Грей в Англия. По-тънкият беше най-отгоре и той го отвори. Вътре, както беше казал шефът, се намираха трите цветни картички, големи колкото подложки за бирени чаши. Едната светлозелена, другата синя с жълтеникав отблясък, а третата сребристобежова, но с променящ се оттенък. На гърба на всяка със син химикал беше изписана цифра: 1,2 и 3.

— Грей каза, че трябва да ти покажа тези неща — каза Доналдсън и се изправи. Застана пред него с картите в ръка като фокусник, приготвящ номер. С лека въздишка Хауълс вдигна ръка и взе картата с номер едно на гърба.

— И какво би трябвало да е това? — попита той, загледан в зелената карта. Обърна я и видя цифрата. Доналдсън облиза горната си устна и подаде карта номер две. Синкавата. Пенсионираният убиец се намръщи и се поизправи, по-скоро объркан, отколкото разтревожен. Сви рамене и протегна ръка да я върне.

— Има още една — каза Доналдсън и подаде последната.

Не знаеше какво очаква да се случи, макар да беше премислял тази сцена много пъти след излитането от „Хийтроу“. Може би лек епилептичен припадък, треперене на клепачите, загуба на съзнание, израз на току-що събуден от сън човек, може би объркани въпроси от рода на „къде съм“, „кой съм?“

За голямо негово съжаление, Хауълс не направи нищо подобно. Той само се намръщи по-силно, огледа отново трите картички, обърна ги наопаки и му ги върна.

— И какво би трябвало да означава това? Някаква парола ли?

Сега Доналдсън се обърка. Какво не беше наред? Той провери картичките, увери се, че ги е подал в правилна последователност, и ги прибра обратно в плика.

— Чувстваш ли се някак различен?

Хауълс изсъска като котка.

Англичанинът поклати глава, опитваше се напразно да се отърве от мириса на ароматичните пръчици. Задържа втория, по-тежък плик в ръце и се зачуди дали има смисъл да му го дава. Експериментът очевидно се беше провалил. Какъвто и да беше преди Хауълс, сега инстинктът му на убиец бе равен на този на домашен заек. Пусна запечатания плик в скута на седналия мъж и недоволно се върна да седне на мястото си.

— Какво е това? — попита Хауълс.

— Писмо. От Грей. Моите заповеди бяха да ти покажа картичките и да ти предам плика.

— Задачата е изпълнена — кимна домакинът и отвори плика.

— Да, вероятно е така — отвърна намръщено англичанинът. Наблюдаваше внимателно как изважда листовете и пачка пари. Хауълс зачете мълчаливо. Веднъж повдигна вежди и отново изсумтя.

— Май е по-добре да си тръгвам — каза Доналдсън. — Мога ли да повикам такси оттук?

Хауълс поклати глава, без да откъсва очи от писмото.

— Няма телефон — каза той. — Почакай да свърша и ще те закарам в града.

Доналдсън се облегна в креслото, нервно навиваше и развиваше дръжката на пътната си чанта. Накрая Хауълс свърши. Сгъна листовете и ги прибра в плика заедно с парите, остави го върху масата до недовършената вечеря.