Гонитбата на Шута

На топло и сигурно съм с братчето и сестричето си. Те са и по-сърцати, и по-силни от мен. Роден последен, аз съм най-малкият от тримата. Очите ми се отварят мудно и съм най-малко склонен към приключения. Брат ми и сестра ми вече дръзваха неведнъж да последват майка до устието на бърлогата, изровена дълбоко във вкопания речен бряг. Всеки път тя им изръмжава и щраква със зъби, за да ги върне. Оставя ни сами, когато излиза на лов. Би трябвало да има вълк, който да бди над нас, по-малък член на глутницата, който да остава с нас. Но само майка ми е останала от глутницата, тъй че трябва да излиза на лов сама, а ние трябва да стоим там, където ни е оставила.

Има един ден, в който тя се отърсва от нас много преди да сме получили достатъчно от млякото ѝ. Оставя ни, тръгва на лов, напуска бърлогата, щом вечерта запълзи над земята. Чуваме от нея само едно изджавкване. Нищо повече.

Брат ми, най-едрият, е изпълнен и със страх, и с любопитство. Изскимтява силно, в опит да я върне при нас, но няма отговор. Тръгва към входа на бърлогата и сестра ми тръгва след него, но след миг двамата дращят назад и се сгушват страхливо до мен. Има странни миризми извън бърлогата, лоши миризми, на кръв и същества, непознати за нас. Докато се крием и скимтим, кръв-миризмата става по-силна. Правим единственото, което знаем да правим. Присвиваме се и се сгушваме плътно до отсрещната черна стена.

Чуваме звуци. Нещо, което не е лапи, рови в устието на бърлогата ни. Нещо като голям зъб, който хапе земята, хапе и къса, хапе и къса. Свиваме се още по-ниско и космите на брат ми настръхват. Чуваме звуци и знаем, че отвън има повече от едно същество. Кръв-миризмата се усилва и се смесва с миризмата на майка ни. Хапането и късането продължават.

След това има друга миризма. След години ще науча какво е тя, но в съня не е пушек. Това е миризма, която никой от нас не разбира, и идва довяна от вятър в бърлогата. Плачем, защото щипе очите ни и изсмуква въздуха от дробовете ни. Бърлогата става гореща и душна и най-сетне брат ми пропълзява към отвора. Чуваме дивото му джафкане и как продължава, а после идва вонята на страх-пикня. Сестра ми се сгушва зад мен, става по-малка и неподвижна. А после не диша и вече не се крие. Мъртва е.

Свивам се ниско, с лапи на нослето, очите ми не виждат от пушека. Шумът от ровене продължава, а след това нещо ме сграбчва. Джафкам и се боря, но то ме държи здраво за предния крак и ме извлича от бърлогата.

Майка ми е кожа и кървавочервен леш, захвърлен настрани. Брат ми се свива в ужас на дъното на клетка на задницата на една двуколка. Мятат ме до него и после извличат навън тялото на сестра ми. Ядосани са, че е мъртва, и я ритат, сякаш гневът им може някак да я накара да изпита болка тепърва. После, докато мърморят недоволно заради студа и настъпващия мрак, я одират и хвърлят малката ѝ кожа до тази на майка ми. Двамата мъже се качват на двуколката и плясват мулето с камшика, и вече обсъждат цените, които вълчите кутрета ще донесат от пазарите за бойни кучета. Кървавите кожи на майка ми и сестра ми изпълват ноздрите ми с вонята на смърт.

Това е само началото на изтезание, което продължава цял живот. Някои дни ни хранят, а понякога — не. Не са ни дали подслон от дъжда. Единствената топлина е тази на телата ни, когато се сгушим един до друг. Брат ми, измършавял и прояден от червеи, умира в яма, хвърлен, за да възбуди свирепостта на бойните псета. След това съм сам. Хранят ме с карантия и огризки, или не ми дават нищо. Ходилата ми се разраняват от ровене и блъскане в клетката, ноктите ми се цепят и мускулите ми са схванати от тесния затвор. Бият ме и ме мушкат, за да ме предизвикат да се мятам и блъскам в решетките, които не мога да счупя. Говорят извън клетката ми за плановете си да ме продадат на ямите за кучешки бой. Чувам думите, но не ги разбирам.