Гонитбата на Шута

Не можех да позволя това. Пчеличка беше твърде малка и твърде странна, за да оцелее сред дворцовата политика. Трябваше да я пазя на безопасно с мен във Върбов лес, в кроткото и сигурно селско имение, където можеше да расте толкова бавно и да бъде толкова чудата, колкото си иска — и толкова чудесна. Тъй че макар да я бях оставил, за да спася Шута, беше само този единствен път и само за малко. Щях да се върна при нея. Може би, утешавах се, ако Шутът се възстановеше достатъчно, щях да го взема с мен. Да го взема в тихия и спокоен Върбов лес, да го оставя да намери изцеление и мир там. Изобщо не беше в състояние да пътува до Клерес, още по-малко да ми помогне в убийството на онези, които му бяха причинили това. Възмездието, знаех, може да бъде отложено, но животът на едно порастващо дете не може. Имах единствен шанс да бъда баща на Пчеличка и моментът бе точно сега. По всяко време можех да бъда убиец за Шута. Тъй че засега най-доброто, което можех да му предложа, беше мир и изцеление. Да. Тези неща трябваше да са първи.

Пообикалях тихо из бърлогата на убиеца, където бях прекарал много щастливи часове в детството си. Старческата неразбория бе отстъпила място на уменията на лейди Розмарин да поддържа ред и чистота. Сега тя властваше в тези покои. Бяха по-чисти и по-приятни, но някак си ми липсваха безразборните проекти и бъркотията от свитъци и лекарства на Сенч. Рафтовете, по които някога имаше какво ли не, от змийски скелет до вкаменено парче кост, сега побираха спретнати редици запушени бутилки и буркани.

Бяха грижливо надписани, с изящен дамски почерк. Имаше мащерка и елфова кора, валериан и самакитка, мента и меча мас, смрадлика и напръстниче, синдин и тилтски дим. Едно бурканче беше надписано „Елфова кора от Външните острови“, навярно за да се различи от много по-слабата от Шестте херцогства. В стъклено шишенце имаше тъмночервена течност, която се завихряше неспокойно при най-лекото докосване. В нея имаше сребърни жилки, които не се смесваха с червеното, но и не плуваха на повърхността като масло над вода. Никога не бях виждал такава смес. Нямаше етикет и върнах шишенцето предпазливо на дървения рафт. Някои неща е по-добре да не се пипат. Представа нямах какво е „корен каруге“, нито „кървотеч“, но и двете имаха малки червени черепчета, нарисувани с мастило до имената им.

На долния рафт имаше хавани и чукала, ножове за кълцане, филтри за прецеждане и няколко малки тежки колби за разтопяване. Имаше потъмнели метални лъжици, спретнато подредени в рамки. Под тях имаше ред малки глинени гърненца, които отначало ме озадачиха. Бяха не по-големи от юмрука ми, гледжосани и лъскаво кафяви, с плътно затворени капаци. Бяха запечатани с катран, с изключение на една дупка в средата на всеки капак. От всяка дупка се показваше промазан с восък ленен фитил. Вдигнах предпазливо едно от тях — и разбрах. Сенч ми беше казал, че опитите му с взривна прах напредвали. Тези тук представляваха най-новото му постижение в изобретяването на средства за убиване на хора. Върнах внимателно гърненцето на мястото му. Инструментите на занаята на убиеца, от който се бях отказал, стояха в стройни редове като верни бойци. Въздъхнах, но не от съжаление, и им обърнах гръб. Шутът продължаваше да спи.

Почистих блюдата от снощното ни ядене и ги подредих на един поднос, и изобщо пооправих стаята. Коритото с вода за къпане, вече студена и сива, остана, както и отблъскващо зацапаните долни дрехи, които Шутът бе носил. Дори не смеех да ги изгоря в камината от страх от вонята, която щяха да излъчат. Не изпитвах отвращение, само жалост. Собствените ми дрехи от предния ден все още бяха покрити с кръв, от кучето, както и от Шута. Казах си, че изобщо не личи чак толкова на тъмната тъкан. След това премислих и отидох да проуча стария резбован гардероб, който винаги беше стоял до леглото. Някога побираше само работните халати на Сенч, всички от здрава сива вълна и повечето — зацапани или опърлени от безкрайните му опити. Сега там висяха само два работни халата, и двата вапцани в синьо и твърде малки за мен. Имаше също така, за моя изненада, женски нощен халат, две прости ризи и черни гамаши, които щяха да са ми смешно къси. Аха! Това бяха неща на лейди Розмарин. Нищо за мен тук.

Притесни ме, че трябва да се измъкна тихо от стаите и да оставя Шута да спи, но трябваше да свърша някои работи. Подозирах, че ще пратят човек да почисти и да донесе още дърва, и не ми харесваше да оставя Шута спящ и уязвим. Но знаех, че дължа на Сенч доверие. Беше осигурил всичко за нас предната вечер, въпреки неотложните си задължения.