Гонитбата на Шута

Шестте херцогства и Планинското кралство се стремяха да договорят съюзи и за тази цел в замък Бъкип за седмицата на Зимния празник бяха поканени властни представители. Въпреки това посред вечер на пиршество, музика и танци не само Сенч, но и крал Предан и майка му, лейди Кетрикен, бяха намерили време да се измъкнат и да посрещнат мен и Шута, а Сенч все пак бе намерил начин да снабди тази стая с всичко, което ни бе нужно. Нямаше да прояви небрежност към приятеля ми. Когото и да изпратеше в тази стая, щеше да е дискретно.

Сенч. Поех си дъх и се пресегнах към него с Умението. Умовете ни се докоснаха. Сенч? Шутът спи, а аз имам някои работи, които искам да…

Да, да, добре. Не сега, Фиц. Обсъждаме положението в Келсингра. Ако не желаят да контролират драконите си, може да се наложи да сключим съюз, за да се справим с тези същества. Обезпечил съм теб и госта ти. Има пари в една кесия на синия рафт, ако ти потрябват. Но сега трябва да съсредоточа цялото си внимание върху преговорите. Бинград твърди, че Келсингра може би всъщност търси съюз с херцогинята на Халкида!

О. Отдръпнах се. Изведнъж се почувствах като дете, прекъснало възрастни, докато обсъждат важни неща. Дракони. Съюз срещу дракони. Съюз с кого? Бинград? И какво можеше някой да се надява да направи срещу дракони, освен да ги подкупи с достатъчно месо, за да ги поукроти? Нямаше ли сприятеляването с наглите месоядни да е по-добро от предизвикването им? Почувствах се неуместно пренебрегнат с това, че не бяха потърсили мнението ми.

А в следващия момент се укорих. Остави Сенч и Предан, и Елиания и Кетрикен да се оправят с драконите. Отдръпни се, Фиц.

Повдигнах едно от стенните пана и се промъкнах тихо в лабиринта от тайни коридори, които криволичеха зад стените на замъка Бъкип. Някога бях познавал шпионските проходи толкова добре, колкото знаех пътеката до конюшните. Въпреки изминалите години тесните коридори, които пълзяха през вътрешните стени или лъкатушеха покрай външните стени на замъка, не се бяха променили.

Но аз бях. Вече не бях онова мършаво хлапе, нито дори младеж. Бях мъж на шейсет и макар да се ласкаех, че все още съм достатъчно здрав, за да върша тежка работа, вече не бях подвижен и гъвкав. Тесните ъгли, покрай които някога се бях промъквал, без да се замисля, сега изискваха малко усилие. Стигнах до входа на стария килер и се присвих до скритата врата, опрял ухо на стената. Изчаках тихо за миг, преди да се измъкна навън зад рамка за месо, отрупана с поклащащи се наденици.

Спаси ме само милата бъркотия на Зимния празник. Когато излязох от килера в коридора, една едра жена със запрашена от брашно престилка настоя да разбере какво ме е забавило толкова.

— Намери ли ми гъшата мас, или не?

— Н-не я видях — отвърнах, а тя ме сряза:

— Защото си сбъркал килера! Иди две врати по-натам, надолу по стълбището, отвори втората врата към студения склад и там я потърси, в голямо кафяво гърне на един рафт. Хайде, по-живо!

Завъртя се и ме остави. Докато се отдалечаваше, мърмореше недоволно за наемане на нови помощници точно преди празненство. Въздъхнах изнервено, обърнах се и видях някакъв тип, горе-долу с моя ръст, който се тътреше по коридора с тежко кафяво гърне в ръце. Проследих го и когато влезе в кухните, подминах кухненската врата и лъхналия от нея аромат на пресен хляб, димящи супи и печени меса и излязох навън.

В гъмжащия от хора двор на замъка Бъкип бях просто поредният мъж, забързан по спешна работа. Погледнах изненадан към небето. След пладне. Бях спал много по-дълго, отколкото се канех. Кратко прекъсване на бурята беше оголило обедното слънце, но със сигурност към нас идваше още сняг. Съжалих колко импулсивно бях зарязал наметалото си предния ден. Щях да имам късмет, ако успеех да се върна в замъка преди да завали.

Отидох първо до лазарета: надявах се да се извиня на Ридъл насаме. Но вътре се оказа по-оживено от обичайното, защото явно някои от пазачите ни се бяха посбили пиянски предната нощ. Никой не бе пострадал особено освен един, комуто бяха отхапали бузата. Беше толкова гадно, че всеки би потръпнал от гледката. Шумът и бъркотията отново се оказаха мои съюзници. Ридъл вече не беше там. Напуснах с надеждата, че вече се е възстановил, но по-вероятно беше да са го преместили да лежи някъде, където ще си почине по-добре. Постоях малко пред лазарета, докато реша какво да правя по-натам.