Гонитбата на Шута

Купих разни неща за нея. Лентички със звънчета по тях, захарни пръчки, сребърно колие с три кехлибарени птици, пликче изпечени с подправки орехови ядки, зелен шал с втъкани в него жълти звезди, малко ножче за колана с добра рогова дръжка, а след това платнена торба, която да побере всичко. Хрумна ми, че един куриер може да ѝ занесе тази торба също толкова лесно, колкото и едно просто писмо от мен, тъй че я напълних. Герданче, направено от пъстри раковини от някой далечен бряг, ароматна топчица за раклата ѝ със зимни вълнени дрехи и още, докато торбата едва можеше да се затвори. Засега беше ясен ден със синьо небе, със свеж вятър, носещ вкуса на океана. Ден, искрящ като скъпоценен камък, и се наслаждавах на представата как Пчеличка ще се радва на всичките дрънкулки, които щеше да намери в тази торба. Докато се шляех сред веселите тълпи, мислех за думите, които щях да ѝ напиша с букви, изписани ясно и чисто, тъй че да може да прочете мислите ми и да разбере колко много съжалявам, че съм я оставил. Но скоро вятърът докара нова стена от плъзнали тъмносиви снежни облаци. Време беше да се връщам в замъка.

На връщане се отбих в шивашкия дюкян и бях възнаграден с дрехите за Шута. Щом напуснах, ниските облаци, които бяха далече на хоризонта, забулиха небето. Заваля сняг и вятърът оголи зъби, докато бързах нагоре по стръмния път към замъка. Пуснаха ме на портата толкова лесно, колкото бях излязъл: търговската делегация и веселбите на Зимния празник означаваха, че на стражите им е заповядано да са вежливи.

Но това ми напомни, че все още има един проблем, който трябва да разреша. Нуждаех се от самоличност. Откакто бях обръснал брадата си, за да зарадвам дъщеря си, не само персоналът на Върбов лес, но дори Ридъл се беше изумил от младежкия ми вид. След всичките години, в които бях отсъствал от замък Бъкип, се боях да се представя като Том Беджърлок, не само заради белите кичури в косата ми, които подсказваха, че това име отдавна си е отишло. Хората, които помнеха Том Беджърлок, щяха да очакват мъж на шейсет години, а не някой, който изглежда като на трийсет и няколко.

Вместо да използвам кухненския вход, отидох до една странична стена и влязох през врата, запазена главно за куриери и слуги с по-висок статут. Издутата торба ми осигури пропуск и на единствения помощник стюард, който ме попита по каква работа идвам, отвърнах, че имам пратка за лейди Копривка и ми е разрешено да мина.

Стенните пана и мебелите се бяха променили през годините, но основната йерархия на помещенията оставаше както си беше в детството ми. Качих се по слугинското стълбище, озовах се на етажа, запазен за по-низши благородници, прекарах малко време там уж че чакам някой да ме пусне в едно от жилищата, и веднага щом коридорът се опразни успях да се добера до следващия етаж и вратата на старите покои на лейди Дайми. Ключът превъртя плавно и влязох. Скритият вход към старите покои на Сенч беше през един гардероб с мухлясали дрехи на старица.

Пропълзяването ми през гардероба беше тромаво като предната нощ и неволно се зачудих дали цялата тази тайнственост на Сенч наистина е нужна. Знаех, че Шутът бе помолил за тези стаи, защото все още се страхуваше, че го преследват, но вярвах, че преминаването ни през камъните е затруднило преследвачите му. След това си спомних как Бялото момиче беше умряло, с паразити, които прояждаха очите му, и реших, че предпазливостта винаги е най-доброто решение. Нямаше да навреди, ако запазех Шута добре скрит.

Един от потайните слуги на Сенч беше посетил покоите, докато ме бе нямало. Трябваше да се срещна с него. Или с нея. Мръсните дрехи на Шута бяха прибрани и коритото беше опразнено и избутано в ъгъла. Блюдата от предната нощ и чашите бяха разтребени. В огнището беше напъхано тежко каменно гърне с капак, но миризмата на задушено телешко все още изпълваше стаята с аромат. На масата беше изпъната покривка и до малко блюдо с бяло масло бе поставен самун хляб, увит в чиста жълта кърпа. Имаше прашна бутилка червено вино и две чаши, две чинии и прибори.

Кетрикен навярно бе отговорна за двете практични ленени нощници, провесени на стола. С тях имаше и два чифта широки панталони. Спални чорапи от агнешка вълна бяха навити спретнато на топки. Усмихнах се при мисълта, че най-вероятно бившата кралица е претършувала собствения си гардероб за тези меки неща. Събрах дрехите и ги сложих на леглото до Шута.

Облеклата, оставени на втория стол, бяха по-озадачаващи. Небесносиня дреха с тесни ръкави и десетки повече копчета, отколкото са нужни, за да се закопчае която и да е дреха, висеше на гърба на стола. На седалката — почти практични панталони от черна вълна, завършващи с маншети на сини и бели райета. Пантофите до тях наподобяваха малки лодки с изострени обърнати нагоре носове и дебела подметка. Помислих си, че са твърде големи за Шута дори да е достатъчно добре, за да ходи из Бъкип.