Гонитбата на Шута

— Остави ме аз да водя, а ти само ме предупреждавай за беда. Искам да изуча стаята. Станал съм доста ловък в научаването на стаи, откакто ме ослепиха.

Не можах да измисля какво да отвърна на това. Той се подпря тежко на ръката ми, но го оставих да тръгне пипнешком.

— Повече наляво — предупредих го веднъж. Куцаше, сякаш подутите стъпала го боляха при всяка стъпка. Зачудих се как е успял да дойде от толкова далече, сам и сляп, по пътища, които не може да вижда. По-късно, казах си. Щеше да има време за тази история по-късно.

Посягащата му ръка докосна гърба на стола и след това опипа надолу по облегалката. Отне му малко време, докато се намести в стола. Въздишката, която изпусна, беше не на доволство, а като след изпълнена трудна задача. Пръстите му леко заиграха по плота на масата. След това ги сви в скута си.

— Болката е лоша, но дори с нея мисля, че мога да се справя с пътуването обратно. Ще отпочина тук, ще се поизцеря малко. После, заедно, ще отидем да изгорим онова гнездо на гнусни твари. Но ще ми трябва зрението ми, Фиц. Трябва да ти бъда в помощ, а не пречка, докато си проправяме пътя към Клерес. Заедно ще им дадем правосъдието, което заслужават.

Правосъдието. Думата се просмука в мен. Сенч винаги наричаше нашите задачи на убийци „тихата работа“ или „кралското правосъдие“. Ако тръгнех на това издирване с него, какво щеше да е? Правосъдието на Шута?

— Първо храната — казах и оставих думите му без отговор засега.

Не разчитах, че ще прояви сдържаност с храната. Сложих му месо, нарязано на малки късчета, и хляб, намазан с масло, и той нарязан на филии. Налях му вино. Хванах ръката му, за да я насоча към блюдото, но не го бях предупредил и той се дръпна все едно съм го опарил с маша и едва не обърна блюдото.

— Извинявай — възкликнахме едновременно. Ухилих се на това, но той — не.

— Опитах се да ти покажа къде е храната ти — обясних кротко.

Беше навел глава, сякаш гледаше в пода засрамен.

— Знам — отвърна тихо.

После, като плахи мишки, сакатите му ръце се прокраднаха към ръба на масата и се плъзнаха предпазливо напред, докато намериха ръба на чинията. Пръстите му леко се раздвижиха над блюдото и заопипваха какво има на него. Вдигна късче месо и го сложи в устата си. Понечих да му кажа, че до чинията има вилица, но спрях. Той го знаеше. Нямаше да поправям един изтерзан човек все едно, че е разсеяно дете. Ръцете му зашариха за кърпата и я намериха.

Известно време мълчахме. Щом довърши каквото имаше в чинията, той попита тихо дали бих му нарязал още месо и хляб. Направих го и той внезапно попита:

— Тъй. Как беше животът ти, докато ме нямаше?

За миг замръзнах. После прехвърлих нарязаното месо в чинията му.

— Беше живот — казах и се удивих колко стабилен е гласът ми. Затърсих думи. Как резюмира човек двайсет и четири години? Как описва едно ухажване, брак, дете и вдовство? Започнах:

— Добре. Последния път, когато те оставих? Изгубих се в стълба-Умение на път към дома. Преход, който ми бе отнемал само няколко мига в предишните ми пътувания, ми отне месеци. Когато стълбът най-после ме изплю навън, бях почти в безсъзнание. А когато се съвзех, няколко дни по-късно, открих, че си си отишъл. Сенч ми даде подаръка ти, ваянието. Най-сетне срещнах Копривка. Това не тръгна добре, отначало. Аз, ъъ, ухажвах Моли. Оженихме се.

Думите ми секнаха. Дори описано така безцветно, сърцето ми се късаше заради всичко, което бях имал, и всичко, което бях изгубил. Исках да кажа, че бяхме щастливи. Но не можех да понеса миналото време.

— Съжалявам за загубата ти.

Официални думи. От него прозвучаха искрено. Това за миг ме стъписа.

— Как го…?

— Как го научих ли? — Изсумтя невярващо. — О, Фиц. Защо мислиш, че напуснах? За да те оставя да намериш живот, възможно най-близък до онзи, който винаги съм предвиждал, че ще последва моята смърт. В толкова много възможни видове бъдеще, след моята смърт, виждах как ухажваш Моли неуморно, връщащ си я и най-сетне взимаш за себе си малко от щастието и мира, който винаги ти убягваше, докато аз бях наблизо. В толкова много възможни видове бъдеще предвиждах, че тя ще умре и ти ще останеш сам. Но това не отменя направеното от теб и това бе най-доброто, което можех да пожелая за теб. Години с твоята Моли. Тя толкова те обичаше.

Започна да се храни отново. Седях съвсем неподвижно. Гърлото ми се беше стиснало толкова силно, че болката едва не ме задави. Трудно беше дори да дишам. Както беше сляп, той все пак знаеше за злочестината ми. Дълго време се хранеше много бавно, сякаш за да проточи и яденето, и мълчанието, от което имах нужда. Бавно избърса последния сос от месото по чинията с последния къшей хляб. Изяде го, изтри пръсти в кърпата, а след това ръката му запълзя към виното. Вдигна го и отпи, на лицето му се изписа почти блаженство. Остави чашата и каза тихо:

— Спомените ми от вчера са много объркващи.

Замълчах си.