Господари на лъка

Темуге също бе на крака, блед като мляко. Очите му бяха студени, а срамът го беше разгневил повече от всеки друг път. Третият мъж се изправи мъчително и Хазар му кимна в знак на благодарност. Той също беше здравата поочукан, но заразително се ухили с опрени в коленете ръце, като дишаше тежко.

— Внимавайте — промърмори едва чуто Хаджиун на братята си. Беше довел само дузина от работниците си, толкова бе успял да събере, когато чу за побоя. Те нямаше да издържат дълго срещу въоръжените мъже от войела. Тълпата наблюдаваше напрегнато сцената и ханът възвърна донякъде самочувствието си.

— Честта беше удовлетворена — обяви той. — Помежду ни няма вражда.

Обърна се към Хазар, за да види как приема думите му. Но той стоеше и се усмихваше криво. Беше чул решително приближаващите стъпки. Всички наоколо се вцепениха, щом чуха дрънченето на доспехи и видяха воините. Това можеше да бъде единствено Чингис.

— Няма вражда ли? — изсъска Хаджиун на хана. — Не ти решаваш това, войела.

Всички погледи се обърнаха към приближаващия Чингис. Той идваше с Арслан и още петима мъже, облечени от глава до пети в броня. Всички държаха извадени мечове и синовете на хана се спогледаха тревожно — едва сега си дадоха сметка какво са направили. Бяха решили да пробват единия от братята на Чингис. Тази част мина идеално. Но появата на самия Чингис ги вкара в дълбокото и сега те не знаеха какъв ще бъде изходът от това положение.

Чингис огледа сцената с безизразно лице. Погледът му се спря върху Темуге и за момент жълтите му очи се присвиха при вида на треперещите ръце на малкия му брат. Ханът на войела заговори пръв:

— Всичко е уредено, господарю — рече той. — Нищо особено, сбиване заради един кон. — Той преглътна на сухо. — Не е нужно да си вадиш заключения от това.

Чингис не му обърна внимание.

— Хаджиун?

Хаджиун овладя гнева си и отговори със спокоен глас:

— Не знам как е започнало. Хазар може да разкаже най-добре.

Хазар трепна, когато чу името си. Внимателно подбра думите си под изпитателния поглед на Чингис. Целият лагер щеше да научи това и той не искаше да се оплаква като някакво дете на баща си. Защото от него се очакваше да води хората.

— Аз лично съм удовлетворен, братко — рече през зъби. — Ако се наложи да обсъждам допълнително случката с тези хора, ще го направя друг ден.

— Няма да го направиш — рязко отвърна Чингис, който беше разбрал заплахата не по-зле от синовете на хана. — Забранил съм.

Хазар сведе глава.

— Както кажеш, господарю — отвърна той.

Чингис погледна към Темуге и видя срама от побоя пред очите на всички, съчетан с бурната ярост, която бе изненадала Хазар и Хаджиун.

— И ти си натъртен, Темуге. Не мога да повярвам, че си участвал в това.

— Опита се да го спре — отвърна Хаджиун. — Свалиха го на колене и…

— Стига! — извика Темуге. — След време ще върна всеки удар.

Целият пламнал, той сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи като малко дете. Чингис се втренчи в него и внезапно собственият му гняв се отприщи. Изсумтя, поклати глава и тръгна сред братята. Един от тях беше твърде бавен и Чингис го блъсна с рамо, сякаш без да забележи. Ханът вдигна умолително ръце, но Чингис сграбчи дела му и го дръпна напред. Когато изтегли меча си, воините на войела сториха същото с рязък звук на метал.

— Стойте! — изрева им Чингис с глас, познат от стотици битки. Но те не обърнаха внимание на заповедта му и докато приближаваха, Чингис дръпна хана нагоре като мармот. С две бързи замахвания прокара острието на меча си през бедрата на мъжа, прерязвайки мускулите.

— Щом сте накарали брат ми да коленичи, войела, ти вече никога няма да станеш — рече той.

Ханът ревеше с пълно гърло, а кръвта се лееше по краката му. Падна. Преди воините да стигнат до него, Чингис вдигна поглед към тях.

— Броя до три и ако остане изваден меч, нито един мъж, жена или дете от войела няма да преживее тази нощ.

Командирите се поколебаха и вдигнаха ръце, за да спрат останалите. Чингис стоеше пред тях без никаква следа от страх, а ханът в краката му се свлече, стенейки, на една страна. Синовете му стояха, смразени от ужасната гледка. С усилие на волята ханът направи знак, който командирите му предпочетоха да изтълкуват като съгласие. Прибраха мечовете си и воините последваха примера им с широко отворени очи. Чингис кимна.

— Когато тръгнем, вие ще бъдете охрана на брат ми — рече той. — Съгласен ли си да ги приемеш?

Хазар промърмори утвърдително. Подутото му лице беше напълно безизразно.

— Значи всичко е приключило. Няма кръвна вражда и е раздадено правосъдие.

Чингис се спогледа с братята си и те тръгнаха с него обратно към големия гер и задачите за деня. Хазар плесна дружески ръката на младия мъж, който му беше помогнал, и го взе с тях, за да не го пребият отново.

— Този ми се притече на помощ — каза Хазар, докато вървяха. — Не знае що е страх, братко.

Само с един бърз поглед към младежа Чингис разбра, че той притежава особена гордост.

— Как се казваш? — грубо попита, все още бесен от случилото се.

— Субодай от урианхаите, господарю.