Господари на лъка

— Потърси ме, когато ти потрябват добър кон и доспехи — рече Чингис. Субодай грейна и доволният Хазар го побутна по рамото. Ханът на войела бе оставен на грижите на жените си. С такива рани той никога вече нямаше да може да стои изправен, а вероятно и да ходи.

Докато Чингис и братята му вървяха сред племената събрани в сянката на черната планина, мнозина ги гледаха със страхопочитание и одобрение. Той беше показал, че няма да търпи предизвикателства. И бе спечелил още една малка победа.

Уйгурите се появиха към края на лятото, когато Онон едва не преля заради водите от хълмовете. Степта беше още зелена и в небето се стрелкаха чучулиги, подплашени от приближаващите каруци.

Демонстрацията на уйгурската сила бе впечатляваща и Чингис отговори, като строи пет хиляди свои конници пред лагера. Не излезе да ги посрещне лично — знаеше, че отсъствието му ще се изтълкува като знак на неодобрение за забавянето им. Вместо него към новодошлите препусна Хазар, заобиколен от войела. Никой от синовете на хана не се осмели да направи нещо друго освен да се взира в тила му.

Хазар приближи каруцата, която водеше огромната тъмна змия от хора и животни. Преценяващият му поглед се стрелна към воините. Всички бяха добре въоръжени и изглеждаха свирепи и нащрек, но външният вид можеше и да заблуждава. Щяха или да се научат на тактиката, която носеше победи на Чингис, или да бъдат принизени до ролята на вестители във войската.

Уйгурите бяха търговци на коне и учени и Хазар със задоволство видя огромното хергеле, което водеха със себе си. За всеки воин трябваше да има по три понита и той знаеше, че през следващия месец лагерът щеше да бъде зает само с едно — другите племена щяха да се пазарят за свежа кръв в стадата си.

Когато вдигна ръка, воините около водещата каруца застанаха в отбранителна позиция с ръце върху дръжките на мечовете. Явно имаха доста руда, щом толкова много от тях носеха мечове, помисли си Хазар. Може би търгуваха и със стомана. В лагера имаше много мъже, които освен с лъка си разполагаха единствено с нож. Погледът му се спря върху дребен сивокос мъж в предната част на каруцата. Именно той вдигна ръка да спре колоната и Хазар забеляза, че воините се обръщат към него за заповеди. Макар че делът му беше съвсем прост, това несъмнено бе Барчук, ханът на уйгурите. Хазар реши да го почете и заговори пръв.

— Добре дошъл в лагера, господарю — официално рече той. — Вие сте последното от големите племена, но моят господар Чингис получи вашето послание на добра воля и определи пасища за семействата ви.

Дребният мъж кимна замислено и погледна към строените зад Хазар конници.

— Личи си, че сме последните. Като гледам множеството в тази равнина, не мога да повярвам, че са останали още воини на света. Вие сте първите хора, които виждаме от много дни път. — Той поклати глава в почуда. — Уйгурите ще се обвържат с Чингис, както обещах. Покажете ни къде да вдигнем герите си, останалото сами ще направим.

За разлика от някои по-докачливи ханове, този беше прям и откровен. Хазар се усмихна.

— Аз съм братът на Чингис, Хазар — рече той. — Лично ще ви покажа къде да се установите.

— Тогава ела до мен, Хазар. Жаден съм за новини.

Ханът потупа дървената скамейка на каруцата и Хазар слезе от кончето, плесна го по задницата и го насочи обратно към първата редица на войела.

— Щом сме последните, Чингис явно скоро ще отправи тази огромна стрела към враговете си — каза ханът, докато Хазар се настаняваше до него. После изцъка на воловете и каруцата тежко потегли. Хазар забеляза, че уйгурските воини остават в строй около тях, и остана доволен. Можеха да яздят.

— Само той може да каже, господарю. — Синините от побоя бяха почти изчезнали, но той усети как погледът на хана се спира върху тях, макар и без коментар. Лагерът се беше кротнал след унижението на войела, но в края на лятото всички отново бяха започнали да губят търпение и с пристигането на уйгурите Хазар нямаше да се учуди, ако брат му потегли след няколко дни. Усети възбуда при тази мисъл. Племената бяха тук и Чингис щеше да приеме клетвите им за вярност. После щеше да започне войната, а той и братята му щяха да изритат крака на Дзин от вратовете на сънародниците си.

— Изглеждаш весел, Хазар — отбеляза Барчук, докато обръщаше каруцата покрай една ниска могилка. Той излъчваше сила, а очите му бяха развеселени.

— Мислех си, че никога досега не сме се събирали заедно, господарю. Винаги е имало кръвни вражди или машинации на Дзин, заради които да се държим за гушите. — Хазар махна с ръка към огромния лагер. — А това е нещо съвсем ново.

— Но може да приключи с унищожаване на народа ни — промърмори Барчук, като го следеше внимателно. Хазар се ухили. Спомни си, че Хаджиун и Чингис бяха разисквали същия въпрос и повтори техните думи:

— Да, но никой от нас, нито един мъж, жена или дете, няма да бъде жив след сто години. Всички, които виждаш тук, ще са кости.

Видя, че Барчук се мръщи объркан и му се прииска да имаше красноречието на Хаджиун.