Господари на лъка

— Дойдохме тук от стотици различни племена — изрева Чингис. Искаше гласът му да достигне до всички, но дори каленото на бойното поле гърло не можеше да се справи с подобно предизвикателство. Онези, които не можеха да го чуят, трябваше да се задоволят с предаденото им от предните редици. — Доведох в тази равнина вълците, олхунутите и кераитите. Доведох меркитите и джаджиратите, уйратите и найманите. Дойдоха войела, туваните, уйгурите и урианхаите.

Докато назоваваше всяка група, членовете й се раздвижваха по местата си. Забеляза, че дори тази вечер са се строили поотделно. Нямаше да бъде лесно да се асимилират хора, за които племенната чест стоеше над всичко. Няма значение, каза си той. Щеше да ги накара да вдигнат очи още по-нависоко. Паметта не му изневери нито за миг, докато споменаваше всяко племе, дошло да се присъедини към него в сянката на черната планина. Не пропусна нито едно — знаеше, че това щеше да бъде забелязано и запомнено.

— Нещо повече, призовах и онези, които нямат племе, но са запазили честта си и се вслушват в повика на кръвта. Те дойдоха при нас и ни се довериха. Казвам на всички ви, под бащата-небе няма различни племена. Има само един монголски народ и той започва съществуването си тази вечер, на това място.

Някои нададоха радостни викове, други останаха с каменни физиономии. Лицето на Чингис бе като маска на воин, носеха неговите черти. Хората пред него трябваше да разберат, че това, което той иска от тях, не означава загуба на чест.

— Ние сме братя по кръв, разделени толкова отдавна, че вече не помним кога. За мен вие сте голямо семейство от всички племена, аз съм кръвен роднина на всеки от вас. Наричам ви свои братя под знамето си и ще яздим като едно семейство, като един народ.

Млъкна, за да прецени реакцията им. Бяха чували тази идея и преди, предаваха я шепнешком от племе на племе. Въпреки това бяха изненадани да я чуят изречена ясно от него самия. Повечето не приветстваха думите му и Чингис трябваше да потисне внезапния пристъп на раздразнение. Духовете знаеха, че ги обича, но собственият му народ понякога можеше да го подлуди.

— Ще натрупаме толкова плячка, че тя ще съперничи на планината зад гърбовете ви. Ще имате понита, жени и злато, мед и масло. Ще владеете земи и всеки ще се страхува само щом чуе името ви. Всеки мъж тук ще бъде хан за онези, които свеждат глава пред него.

Най-сетне се разнесоха радостни викове и Чингис си позволи да се усмихне доволен, че най-сетне е напипал верния тон. Нека по-дребните ханове се тревожат за амбициите на другите около себе си. Той беше искрен във всяка своя дума.

— На юг е голямата пустиня — продължи той. Моментално настъпи тишина и Чингис усети вниманието им едва ли не като сила. — Ще я прекосим със скорост, за каквато дзинските кралства не са и сънували. Ще се нахвърлим срещу тях като вълци върху агнета и те ще се пръснат пред мечовете и лъковете ни. Ще ви дам техните богатства и жени. Там ще забия знамето си и земята ще затрепери, щом го направя. Майката-земя ще разбере, че нейните синове и братя са намерили наследството си, и ще посрещне с ликуване бурята от степите.

Отново последваха викове и Чингис вдигна ръце, за да въдвори тишина, макар да преливаше от удоволствие.

— Ще яздим през суха земя и ще носим нужната ни вода за една внезапна атака. И няма да спрем, докато морето не ни заобиколи от всички страни. Това казвам аз, Чингис, и моята дума е желязо.

Надигна се рев и Чингис щракна с пръсти на Хазар, който чакаше долу. Той му подаде тежък прът от сребърна бреза, към който бяха привързани осем конски опашки. Множеството замърмори при вида му. Някои разпознаха черното на меркитите или червената опашка на найманите, завързана заедно с другите. Всяка от тях беше ханското знаме на някое от големите племена, които Чингис бе събрал в степта. Когато той пое пръта, Хазар му подаде и синята конска опашка на уйгурите.

С чевръсти пръсти Чингис я привърза към другите и заби края на пръта в краката си. Вятърът развя многоцветното знаме и опашките се заизвиваха като живи.

— Свързах цветовете — извика той. — Когато те избелеят, няма да има разлика помежду им. Ще станат едно знаме на един народ.

Командирите му вдигнаха мечовете си и множеството отговори импулсивно. Хиляди оръжия се устремиха към небето и Чингис кимна, попаднал изцяло под властта на емоциите. Нужно бе много време, докато шумът утихне, макар че той държеше свободната си ръка вдигната и призоваваше за тишина.

— Братя, клетвата, която ще положите, ви обвързва. Но тя не е по-силна от кръвта, която вече ни е съединила. Коленичете.

Предните редици незабавно паднаха на колене и задните повториха като вълна, щом видяха какво се случва. Чингис следеше внимателно, но не откри колебание. Всички бяха негови.

Кокчу се изкачи по стъпалата на каруцата, като грижливо запазваше безизразна физиономия. И в най-разюзданите си мечти не си бе представял момент като този. Темуге беше казал добра дума за него и Кокчу се поздрави, че е довел младежа дотам, че да направи това предложение.