Господари на лъка

Когато приближиха хълмовете, Чингис откри, че те са далеч по-високи, отколкото му се беше сторило отначало. Бяха от същите черни скали, които се подаваха от пясъка около тях, остри и стръмни. Изкачването им бе невъзможно и стана ясно, че трябва да се намери някакъв проход, в противен случай щеше да се наложи да яздят по цялата им дължина. Водата беше почти свършила, каруците бяха по-леки, но трябваше да намерят долината на Барчук бързо, инак щяха да започнат да измират. Племената го бяха приели за хан, но ако решаха, че той ги е повел на жега и смърт, щяха да си отмъстят, докато още имат сили за това. Чингис яздеше изправен в седлото, конят му целият беше натъртен. Зад него племената мърмореха мрачно.

Хаджиун и Хазар присвиха очи през маранята към подножието на стръмните скали. Заедно с двама разузнавачи бяха препуснали пред основната войска да търсят проход. Спътниците им бяха опитни и острият поглед на единия бе забелязал клисура между върховете. Тя започваше обещаващо — стръмните склонове се разтваряха в тесен пролом, чиито стени отразяваха тропота на копитата. От двете му страни скалите се издигаха към небето — твърде високо, за да бъдат изкатерени от човек, а какво оставаше за каруците и конете. Не трябваше да бъдат особено опитни следотърсачи, за да видят отъпканата пътека, и малката група препусна в галоп с надеждата да открие път към Си Ся от другата страна на хълмовете.

Минаха една чупка в пътеката и съгледвачите дръпнаха рязко поводите. Бяха толкова слисани, че изгубиха дар слово. Огромна стена от същия черен камък като самата планина препречваше края на клисурата. Всеки отделен блок бе по-тежък от всичко, което можеха да помръднат племената, а самата стена изглеждаше странна, някак неправилно и не на място. Племената нямаха майстори, които да обработват камък. С правите си линии и гладки повърхности стената несъмнено беше дело на хора, но подобни мащаби монголите бяха виждали единствено в дивите чукари и долините. В основата й откриха окончателното доказателство, че не става дума за естествено препятствие. В стената имаше порта от черно желязо и дърво, стара и яка.

— Ама че грамада! — възкликна Хаджиун и поклати глава. — Как ще минем през това нещо?

Съгледвачите просто свиха рамене, а Хазар тихо подсвирна.

— Много лесно могат да ни уловят в капан на това неприветливо място. Трябва бързо да предупредим Чингис, преди да ни е последвал.

— Ще иска да знае дали горе има воини, братко. Сещаш се.

Хазар се озърна към стръмните склонове от двете страни. Внезапно се почувства много уязвим. Лесно можеше да си представи как защитниците хвърлят камъни отгоре, а нямаше начин да се скрие от тях. Погледна двамата съгледвачи, които бяха дошли с тях в клисурата. Бяха воини от кераитите, преди Чингис да овладее племето. Сега безстрастно чакаха заповеди, като умело криеха страхопочитанието си от размерите на стената.

— Сигурно са я построили просто за да спре войска от пустинята — каза Хазар на брат си. — Може би няма охрана.

В същото време един от съгледвачите посочи с ръка към една мъничка фигура, която се движеше горе по стената. Можеше да бъде само войник и Хазар усети как сърцето му се свива. Дори и да имаше втори проход, Барчук не знаеше за него, а търсенето на друг път през планините означаваше, че войската на Чингис ще започне да се топи. Хазар взе решение, като много добре си даваше сметка, че то може да струва живота на двамата съгледвачи.

— Идете до стената и веднага препуснете обратно — нареди той. Двамата мъже сведоха глави, като се спогледаха с безизразни физиономии. Едновременно забиха пети в хълбоците на конете си и извикаха: „Чу!“. Във въздуха полетя пясък и конете препуснаха с все сили към стената. Хазар и Хаджиун гледаха, присвили очи от ярката светлина.

— Мислиш ли, че ще успеят да я стигнат? — попита Хаджиун. Хазар само сви рамене — беше прекалено напрегнат, за да говори.

На Хаджиун му се стори, че далечният страж рязко махна с ръка. Съгледвачите бяха достатъчно съобразителни да не яздят заедно — разделиха се, понесоха се в галоп и непрекъснато криволичеха наляво-надясно, за да затруднят стрелците. Дълго време не се чуваше нищо освен тропота на копитата. Братята ги следяха със затаен дъх.

Хаджиун изруга, когато на стената се появи редица стрелци.

— Давайте — подкани приглушено той хората си. Тъмни петънца полетяха надолу към двамата бясно препускащи съгледвачи и Хаджиун видя как единият кръшна безразсъдно настрани, когато приближи голямата порта. Видяха как стовари юмрук върху дървото и обърна да препусне обратно, но стрелците стреляха на вълни и миг по-късно надупчиха и него, и коня. Умиращият мъж извика, конят отстъпи назад и се препъна, улучен от безброй стрели. Паднаха почти едновременно и останаха да лежат в пясъка.