Господари на лъка

С видимо усилие Субодай преодоля напрежението си и заговори. Беше изненадан, че сами не се бяха сетили. Погледът на Чингис сякаш дълбаеше в него и щом привърши, младежът загледа настрани.

Зачака мъчително в тишината, докато тримата обмисляха предложението му. Мина сякаш цяло столетие, когато Чингис най-сетне кимна.

— Може и да проработи — отсечено рече той. На Субодай сякаш му поникнаха криле.

Хазар се усмихна на младежа, като че ли той бе вдъхновил остроумието му.

— Погрижи се, Хаджиун — каза Чингис. После се ухили доволно към Субодай. — После ще ида да видя мястото, което описваш.

Настроението му се промени, щом се сети, че ще трябва да унищожи някои от каруците, превозили семействата през пустинята. Дървото беше оскъдно и всяка каруца се поддържаше грижливо в продължение на поколения. Но нямаше друг начин.

— Вземи първите десет каруци и направи от тях преграда, която да се пренася от едно място на друго.

Видя, че погледът на Хаджиун се отмества към ханския гер зад него, и изсумтя.

— Започни със следващата каруца, братко. Не си и помисляй за моята.

Хаджиун бързо се отдалечи, за да събере нужните хора и материали. Чингис остана на място, загледан в младия воин.

— Бях ти обещал кон и доспехи. Какво друго ти трябва?

Субодай пребледня от смущение. И през ум не му беше минавало да иска още придобивки от хана. Просто искаше да покаже свое решение на проблема.

— Нищо, господарю. Достатъчно ми е да яздя с народа си.

Чингис го загледа и се почеса по бузата.

— Той е храбър и умен, Хазар. Дай му десет души при атаката на стената.

Жълтите му очи се стрелнаха обратно към младежа, който се беше вцепенил от изненада.

— Ще те гледам как водиш по-опитни воини. — Замълча, за да му даде възможност да осмисли това, но добави и трънче, за да бодне раздуващото се самочувствие на младежа. — Провалиш ли се, не ще доживееш до следващото утро.

В отговор Субодай се поклони дълбоко. Предупреждението почти не беше го засегнало. Чингис изсумтя тихо:

— Доведи коня ми, Хазар. Искам да видя онази стена и стрелците, дето смятат да се изпречат на пътя ми.

5.

Защитниците на Си Ся нямаха представа колко монголи са прекосили пустинята. Заедно с десетина командири Чингис доближи стената на един хвърлей разстояние, но остави основната войска дълбоко назад в лъкатушещата клисура. Отказа се от идеята да пусне хора по склоновете. Планът зависеше изцяло от това защитниците да ги сметнат за най-обикновени пастири. Наблюдателите по върховете обаче можеше да проявят някакъв талант за планиране и да предизвикат подозрение и у войниците от поста. Чингис задъвка долната си устна, докато гледаше крепостта. Стрелците се бяха наредили като мравки по стената и от време на време някой пускаше стрела високо във въздуха, за да държи по-далеч евентуалните нападатели. Чингис видя как последната се заби в земята на десетина крачки пред него. Неговите хора можеха да стрелят по-надалеч и той плю презрително към враговете.

Въздухът беше тежък и неподвижен, в клисурата не духаше никакъв вятър. Пустинната жега бе все още силна, слънцето минаваше над главите им и не оставяше никакви спасителни сенки. Той докосна бащиния си меч за късмет, обърна понито и се върна назад към мястото, където чакаха стотина бойци.

Всички пазеха мълчание, както им бе заповядано, но вълнението ясно личеше по младите им лица. Като всички монголи, за тях изиграването на врага беше повод за по-голямо тържество дори от побеждаването му със сила.

— Дървената преграда е готова — каза Хазар. — Груба е, но ще им помогне да стигнат до основата на стената. Дал съм им ковашки чукове за портата. Кой знае, може пък да успеят да я пробият.

— Стане ли това, веднага прати подкрепление от петстотин души — рече Чингис. Обърна се към Хаджиун, който стоеше наблизо и наглеждаше последните приготовления. — Дръж останалите назад, Хаджиун. Ще бъдат лесна мишена, ако стоят струпани на купчина, докато само неколцина се катерят нагоре. Не искам никой да нарушава дисциплината.

— Ще поставя Арслан начело на втората група — отвърна Хаджиун. Изборът беше добър и Чингис кимна утвърдително. Ковачът можеше да изпълнява заповеди и под дъжд от стрели.

Стената сякаш продължаваше да се извисява зад тях, макар че не се виждаше от мястото, където се намираха. Чингис нямаше представа какво се крие зад тъмните камъни и колко души защитават прохода. Но това нямаше значение. След по-малко от два дни щяха да изпразнят и последните мехове с вода. След това племената щяха да започнат да се топят от жажда и от собствените му амбиции. Крепостта трябваше да падне.

Много от хората носеха чудесни мечове и копия, които щяха да оставят в пясъка — всичко, което би хванало окото на защитниците и би ги накарало да излязат навън. Носеха най-добрите доспехи, копирани по дзински модел. В жегата пластините пареха голата кожа и не след дълго копринените хастари бяха подгизнали от пот. Мъжете отпиваха глътки от скъпоценната вода. Чингис не беше наложил дажби на онези, които щяха да рискуват живота си.