Читаем Господари на лъка полностью

— Направихме всичко, каквото можем, братко — прекъсна мислите му Хазар. Двамата наблюдаваха Кокчу, който излезе пред воините и започна да ги ръси със скъпоценна вода и да припява. Мнозина сведоха глави да получат благословията му и Чингис се намръщи. Представи си, че Темуге върши същото, и не видя никаква слава в това.

— Трябва да бъда сред нападателите — промърмори той.

Хаджиун го чу и поклати глава.

— Не трябва да те виждат да бягаш от каквото и да било, братко. Може планът да се провали и племената да бъдат разгромени. Не можеш да се покажеш като страхливец — половината войска няма представа за плана. Достатъчно им е да видят, че наблюдаваш. Подбрах най-дръзките и смелите. Ще спазват заповедите.

— Длъжни са — отвърна Чингис.

Братята му се отдръпнаха, за да направят път на ударния отряд и широкото дървено прикритие. Воините го носеха над главите си с гордост и напрежението се натрупваше в тишината.

— Искам да видя стената съборена — каза им Чингис. — Ако не с мечове и чукове, то с коварство. Някои от вас ще умрат, но бащата-небе обича духа на воина и ще ви посрещне добре. Вие ще откриете пътя към богатствата на кралството от другата страна. Бийте барабани, надуйте рогове. Нека да ви чуят и да затреперят в скъпоценната си крепост. Нека звукът стигне до сърцето на Си Ся и дори до градовете на Дзин.

Бойците поеха дълбоко въздух, приготвяйки се за предстоящия спринт. Някъде в далечината изкрещя птица, литнала високо в топлите въздушни потоци над хълмовете. Кокчу възкликна, че това е добър знак, и повечето мъже вдигнаха глави към синия купол над тях. Барабанчиците задумкаха боен ритъм, сърцата забиха по-бързо. Чингис махна с ръка, войската изрева, засвириха рогове. Първата група тръгна в тръс към мястото, откъдето щяха да влязат в клисурата, и набра скорост, надавайки дрезгави викове. В отговор се разнесоха предупредителни крясъци от крепостта.

— Сега ще видим — каза Чингис, като стискаше, и отпускаше дръжката на меча си.



Виковете на тичащите воини гръмко отекваха в стръмните стени на клисурата. Всички се измъчваха от тежестта на преградата над главите им и вече бяха полуслепи от стичащата се пот. Усилията им се оправдаха миг по-късно, когато дъските се покриха с черни стрели с треперещи разноцветни пера. Чингис забеляза, че стрелците са дисциплинирани и стрелят по заповед. Някои от изстрелите бяха успешни и когато барикадата достигна стената, три фигури останаха да лежат проснати по очи върху пясъка.

Проходът се изпълни с грохот, когато чуковете заблъскаха портата в стената. Стрелците се трупаха отгоре и се навеждаха, за да пуснат стрелите си и през най-малките пролуки. Бойците долу надаваха викове и падаха по края на дървения щит, а телата им се гърчеха, улучвани отново и отново.

Чингис тихо изруга, когато видя над парапета големите камъни. Беше обсъждал тази възможност с военачалниците, но въпреки това трепна, когато някакъв командир с украсен с пера шлем вдигна ръка и изрева заповед. Първият камък пада много дълго и Чингис чу изпукването, когато мъжете под преградата рухнаха на колене. Когато се изправиха с мъка, бойците с чуковете заудряха още по-силно с темпото на барабаните, които ги бяха изпратили.

Още два камъка полетяха надолу и дървената барикада се разпадна. Чуковете бяха захвърлени на земята и се надигна ужасен рев, когато стрелците съзряха живите мишени. Чингис сви юмруци, гледаше как хората му се пръсват. Портата бе издържала и не им оставаше нищо друго, освен да размахват яростно оръжия към враговете високо над тях. Бойците започнаха да падат един след друг и накрая всички се втурнаха отчаяно обратно към прохода.

Докато тичаха, още от тях бяха повалени от рояците бръмчащи стрели. Петнайсетина успяха да се измъкнат извън обсега им и спряха, опрели ръце на колене и дишайки тежко. Пътят зад тях беше осеян с оръжията, които бяха захвърлили при бягството си, и с тела, от които стърчаха стрели.

Чингис бавно излезе в средата на пътя и се взря в ликуващите защитници. Чуваше радостните им викове, трудно му беше да се насили да им обърне гръб. Когато го стори, виковете се засилиха и той сковано се отдалечи, докато не се скри от очите им.



От най-високата точка на стената Лиу Кен го гледаше как се отдалечава, като се мъчеше да не издаде задоволството си и остана с безизразна физиономия. Всички останали се усмихваха открито и се тупаха по гърбовете, сякаш бяха спечелили голяма победа. Той усети как гневът му се надига заради глупостта им.

— Сменете стражите и докарайте пет отделения нови стрелци — рязко заповяда той. Усмивките изчезнаха. — Изгубихме хиляда стрели в клисурата, погрижете се колчаните отново да са пълни. Всеки да получи дажба вода.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза