Господари на лъка

Тропотът на конниците го застигаше, той очакваше всеки момент да бъде прегазен. Помисли си, че раните сигурно са го замаяли — всичко ставаше някак си бавно, а в същото време чуваше бързото си, тежко дишане. Затвори уста, раздразнен от тази проява на слабост. Оцелелите при нападението се бяха втурнали през портата с извадени мечове. Чу бръмченето на тетива, приглушено от дебелите каменни стени. Видя как мъжете падат от другата страна, надупчени със стрели. В същия миг умът му се проясни и сетивата му се изостриха. Стрелите продължаваха да потъват в пясъка около него, но той не им обръщаше внимание. Изрева на хората си да спрат тъкмо когато стигнаха портата. Гласът му беше груб, но за негово облекчение те го чуха.

— Направете си щитове от дървото. Вземете чуковете — викна Субодай и посочи.

Чу дрънчене на брони, когато мъжете наскачаха в пясъка наоколо. Хазар изтича покрай него и Субодай го сграбчи за ръката.

— Вътре има стрелци. Още можем да използваме счупените дъски.

Стрелите изчезваха в пясъка около тях, само черните им пера оставаха да стърчат отгоре. Хазар спокойно погледна към ръката на Субодай, точно колкото да напомни на младия воин пред кого се намира. Той го пусна и Хазар започна да раздава заповеди. Всички наоколо взеха парчета от разбитото прикритие и ги вдигнаха над главите си, докато тичаха през портата.

Когато отново вдигнаха чуковете, стрелците над тях започнаха да стрелят в ямата между двете порти. Въпреки грубите щитове някои от стрелите успяха да достигнат целта си. Изправен на горещия пясък отвън, Хазар нареди да пускат залпове стрели върху защитниците на външната страна, за да ги принуди да останат скрити и да не могат да се прицелят, докато войската напредваше. Прехапа устна, като видя в каква открита позиция се намират, но нямаха друг избор, докато не разбият вътрешната порта. Глухите удари на чуковете отекваха наред с виковете на умиращите.

— Влизай вътре и не им давай да си поемат дъх — извика Хазар на Субодай. Младият воин сведе глава и се затича към хората си.

Мина през ивица сянка, отново се озова под яркото слънце и видя редицата стрелци със студени погледи, които пускаха стрела след стрела в каменния капан.

Едва успя да се шмугне под един от щитовете. Стрела одраска ръката му и той изруга на глас. Само един от десетимата му подчинени беше останал жив.

Пространството между портите нарочно беше оставено малко и вътре можеха да се поберат не повече от десетина воини. Някои блъскаха отчаяно портата с чуковете, а останалите държаха парчетата дърво над главите си и се притискаха колкото се може по-плътно един към друг. Земята бе песъчлива и покрита със стрели като настръхнала кучешка козина. Нови стрели летяха надолу и Субодай чу как някой отгоре крещи заповеди на непознат език. Ако имат камъни за хвърляне, цялата атака ще бъде смазана, преди да разбием вътрешната порта, помисли си той, като се бореше с надигащия се ужас. Чувстваше се като уловено в капан животно. Мъжът до него беше изгубил шлема си в суматохата. Нададе болезнен писък и падна. От шията му стърчаха перата на стрела, пусната право отгоре. Субодай грабна щита и го вдигна нагоре, като трепваше при всяко ново попадение. Ударите на чуковете се редяха подлудяващо бавно, чу се доволното изсумтяване на един от воините, после се разнесе трясък на сцепено дърво.

Портата поддаде и бойците се проснаха в праха зад нея. Първите умряха на място, повалени от залпа на очакващите ги арбалетчици. Отзад хората на Хазар усетиха, че се е отворил път, изреваха диво, втурнаха се напред, притиснаха малката група в портата и се запрепъваха в труповете.

Субодай не можеше да повярва, че още е жив. Изтегли меча, даден му от самия Чингис, и се втурна напред сред масата вбесени мъже, най-сетне освободен от тясното затворено пространство. Арбалетчиците нямаха време да презаредят. Субодай уби първия с прав удар в гърлото, докато войникът стоеше, замръзнал от ужас. Половината от нахлулите в крепостта бяха ранени и покрити с кръв, но бяха оцелели и тържествуваха, когато се изправиха срещу редиците на защитниците. Някои от първите се изкатериха по дървените стълби нагоре и се ухилиха при вида на стрелците, които все още пускаха стрели в пространството между портите. Монголските лъкове запяха и противниковите стрелци започнаха да падат, сякаш ударени с чукове.

Войската на Чингис нахлу през портата и изпълни крепостта. Първата атака беше почти безредна. Субодай знаеше, че докато старши командири като Хазар или Арслан не поемат нещата в свои ръце, може да убива колкото си иска, и нададе див рев, изпълнен с радостна възбуда.