Господари на лъка

Най-сетне бяха готови да се заемат за работа и големите врати се затвориха. Глупаво е да смятаме, че сме останали насаме, помисли си Рай Чианг. Всичко случило се в тронната зала се превръщаше в слух преди още да е залязло слънцето. Следеше внимателно министрите си за някакъв знак, че изпитват същия страх, който се спотайваше в собствените му гърди. Не видя нищо подобно и настроението му леко се подобри.

— Твое императорско величество, Сине на небето, крал и баща на всички нас — започна първият му министър, — нося писмо от император Вей от Дзин. — Не се приближи лично, а предаде писмото на един роб. Младежът коленичи и подаде безценния свитък хартия. Рай Чианг разпозна личния знак на принц Вей и докато чупеше восъчния печат, прикри събудилата се надежда.

Не му отне много време да се запознае със съдържанието на писмото и въпреки че се владееше, не се сдържа и се намръщи. Усещаше нетърпеливото очакване на останалите и спокойствието му се оказа достатъчно разклатено, за да прочете писмото на глас:

— „За нас е добре, когато враговете ни се нападат един друг. Къде е опасността, която ни заплашва? Пусни кръвта на нашествениците и Дзин ще отмъсти за паметта ти“.

В залата цареше пълно мълчание, докато министрите осмисляха думите. Един-двама бяха пребледнели и видимо разтревожени. Нямаше да има подкрепления. Нещо по-лошо — новият император ги бе нарекъл врагове и вече не можеше да бъде смятан за съюзник, какъвто беше баща му. Възможно беше тези думи да означават края на Си Ся.

— Войската ни готова ли е? — тихо попита Рай Чианг.

Първият министър се поклони дълбоко, преди да отговори. Не можеше да събере кураж да каже на краля колко зле подготвени са войниците. Тривековният мир ги беше направил по-добри в задоволяването на градските проститутки, отколкото в бойните изкуства.

— Казармите са пълни, твое величество. Водена от кралската гвардия, армията ни ще прогони онези животни обратно в пустинята.

Рай Чианг стоеше напълно неподвижно. Знаеше, че никой няма да посмее да прекъсне мислите му.

— Кой ще защитава града, ако личната ми гвардия излезе в равнините? — накрая попита той. — Селяните ли? Не, години наред давах подслон и хранех войската. Сега е време тя да си заслужи това, което е получила от ръката ми.

Не обърна внимание на напрегнатото лице на първия си министър. Той бе просто негов братовчед и макар да управляваше градските писари с твърда ръка, беше далеч от всичко, което изискваше оригинално мислене.

— Извикайте генерала ми, за да планираме атаката — каза Рай Чианг. — Както изглежда, времето за писма и приказки е свършило. Ще обмисля думите на… император Вей и отговора си, след като се справим с по-близката заплаха.

Министрите се изнесоха; нервността личеше по напрегнатата им походка. Държавата бе живяла в мир повече от три столетия и никой не помнеше ужасите на войната.

— Това място е идеално за нас — каза Хаджиун, загледан в равнината на Си Ся.

Зад него се извисяваха планините, но погледът му бе насочен към зелените и златни поля с посеви. През изминалите три месеца племената се бяха придвижвали с невероятна скорост, помитаха село след село, без да срещат почти никаква съпротива. Три големи града паднаха преди мълвата да се разпространи, и жителите на мъничкото кралство побягнаха пред нашествениците. Отначало вземаха пленници, но когато броят им наближи четиридесет хиляди, на Чингис му дойде до гуша от непрекъснатия им плач. Войската му не можеше да изхранва такова множество, но той не можеше да ги остави и зад себе си, макар че окаяните селяни като че ли не представляваха никаква заплаха. Най-сетне дойде нареждане. Клането продължи цял ден. Труповете бяха оставени да се разлагат под слънцето и Чингис посети хълмовете на мъртвите само за да се увери, че заповедта му е изпълнена. После не се замисли нито веднъж за тях.

Пощадиха само жените, взеха ги като плячка и същата сутрин Хаджиун си намери две редки красавици. Сега те го чакаха в гера и мислите му все хвърчаха натам, вместо към следващия ход в нападението. Тръсна глава, за да се съсредоточи.

— Селяните изобщо не изглеждат войнствени, а каналите им са идеални за водопой — продължи той, поглеждайки по-големия си брат.

Чингис седеше на купчина седла до гера, подпрял брадичка на ръцете си. Настроението на племената се бе повишило. Около двамата мъже група момчета да забиваха брезови пръчки в земята. Чингис вдигна глава с интерес — забеляза, че двамата му големи синове също са в групата и се бутат и блъскат, докато спорят как най-добре да разположат пръчките. Джучи и Чагатай бяха опасна компания за момчетата от племената. Често ги въвличаха в бели и сбивания и накрая заиграваха шамарите на жените от близките гери.

Чингис въздъхна и облиза замислено устни.

— Сега сме като мечка с лапа в меда, но рано или късно те ще се раздвижат. Барчук казва, че търговците от Си Ся се хвалели с огромната си редовна войска. Още не сме я срещнали.

Хаджиун сви рамене, не се притесняваше от това.