Господари на лъка

Без Лиу Кен, който да организира отбраната, войниците на гарнизона се огънаха, побягнаха пред нашествениците и се пръснаха в паника. Чингис остави коня си на тревата, мина през първата порта и се наведе, за да се провре под разбитите дъски на следващата. Гледаше тържествуващо как воините му разбиват войниците от крепостта. През цялата си история племената никога не бяха имали възможност да ударят онези, които ги потискаха. Изобщо не го беше грижа, че войниците на Си Ся се смятат за нещо различно от тези на Дзин. За неговия народ всички те бяха част от една и съща древна и омразна раса. Видя, че някои от защитниците захвърлят оръжията си, поклати глава и повика Арслан, който минаваше покрай него.

— Не искам никакви пленници, Арслан — рече той. Командирът му сведе глава.

Клането продължи методично. Тези, които се криеха в подземията на крепостта, бяха измъкнати навън, за да бъдат екзекутирани. Денят напредваше и мъртъвците се трупаха на купчина върху червените камъни на централния двор. Кладенецът в двора стана същинско око на ураган, когато всеки мъж с пресъхнало гърло реши да утоли жаждата си кофа след кофа, докато не започнеше да кашля, станал вир-вода. Бяха победили пустинята.

Когато слънцето започна да се спуска към хоризонта, Чингис също отиде до кладенеца, като прескачаше купчините мъртъвци. Воините се умълчаха, един от тях напълни кожената кофа и я подаде на хана. Чингис пи, ухили се и всички изреваха тъй силно, че викът им отекна в стените наоколо. Бяха плъзнали из плетеницата коридори и стаи, галерии и алеи, които им изглеждаха така странни и непознати. Като глутница подивели кучета стигнаха до другия край на крепостта, оставяйки черните камъни покрити с кръв.

Командващият гарнизона беше открит в апартамент, окичен в коприна и безценни гоблени. Нужни бяха трима души, за да се справят с вратата от желязо и дъб. Шен Ти се криеше вътре заедно с десетина ужасени жени. Когато Хазар влезе в стаята, командващият се опита да отнеме живота си с кинжал. Беше толкова ужасен, че оръжието се изплъзна от потните му длани, оставяйки само драскотина по гърлото му. Хазар прибра меча си, сложи месестата ръка на мъжа върху дръжката на ножа и го насочи за втори път към гърлото. Шен Ти изгуби самообладание и се опита да се бори, но хватката на Хазар беше силна, той рязко прекара кинжала през гръкляна му и отстъпи назад, докато кръвта плискаше навън, а умиращият дебелак размахваше ръце и крака.

— Този е последният — рече Хазар. Погледна жените и кимна. Бяха странни създания, кожата им беше покрита с пудра, бяла като кобилешко мляко, но той реши, че са привлекателни. Ароматът им на жасмин се смеси с вонята на кръв и Хазар им се ухили с вълча усмивка. Брат му Хаджиун бе спечелил олхунутско момиче за жена и в гера му вече имаше две деца. Първата жена на Хазар бе умряла и сега той беше сам. Запита се дали Чингис ще му позволи да се ожени за две-три от тези чужденки. Идеята му се понрави неимоверно. Той пристъпи до прозореца и погледна навън към Си Ся.

Гарнизонът се намираше високо в планината и пред Хазар се откриваше изглед към огромна долина с отвесни скали, губещи се в далечината. Долу се виждаше зелена земя, покрита с чифлици и села. Развълнуван, Хазар пое дълбоко дъх.

— Все едно да откъснеш узрял плод — рече той на току-що влезлия Арслан. — Прати да извикат братята ми. Трябва да видят това.

6.

Кралят седеше в най-високата стая на двореца си и гледаше плоската равнина на Си Ся. Сутрешната омара се вдигаше над полетата и красотата им беше неописуема. Ако не знаеше, че някъде там има вражеска войска, всичко щеше да изглежда мирно и спокойно като всяка друга сутрин. Каналите блестяха на слънцето като златни ивици, пренасящи безценната вода до полята. Виждаха се дори далечните фигурки на селяните, които се трудеха, без да се замислят за войската, нахлула в страната им от северната пустиня.

Рай Чианг оправи робата си от зелена коприна със златни бродерии. Беше сам и лицето му бе спокойно, но докато се взираше в изгрева, пръстите му нервно подръпваха една нишка и най-накрая тя попадна между ноктите му и се скъса. Той се намръщи и погледна надолу. Дрехата бе изработена в Дзин и той я носеше, за да му донесе късмет и подкрепления. Беше пратил писмо по двама от най-бързите си вестоносци веднага щом чу за нападението, но отговорът се бавеше.

Въздъхна и пръстите му несъзнателно продължиха да дърпат и чоплят. Ако старият император беше жив, най-малко петдесет хиляди войници щяха да се притекат на помощ на малкото му кралство, сигурен беше. Капризните богове му бяха изиграли лоша шега, като отнеха съюзника му точно когато имаше най-много нужда от неговата помощ. Принц Вей му беше непознат и Рай Чианг не знаеше дали арогантният син е наследил щедростта на баща си.