Господари на лъка

Замисли се за разликите между страните им и се запита какво още би могъл да направи, за да си осигури подкрепата на Дзин. Най-далечният му прародител е бил дзински принц и управлявал провинцията като лично владение. Той не би видял нищо срамно в това да помоли за помощ. Кралството Си Ся било забравено през големите размирици преди векове, когато по-важните принцове се борели помежду си, и в крайна сметка империята Дзин била разделена на две. Рай Чианг беше шейсет и четвъртият владетел от онзи кървав период. Почти три десетилетия след смъртта на баща си бе успял да запази народа си свободен от сянката на Дзин, като си осигуряваше други съюзници и внимаваше да не направи погрешна стъпка, заради която кралството му насилствено да бъде върнато в лоното на императора. Един ден някой от синовете му щеше да наследи този несигурен мир. Рай Чианг плащаше данъка си, въртеше търговия и пращаше войници в редиците на имперската армия. В замяна на това беше смятан за почетен съюзник.

Наистина, Рай Чианг бе поръчал нова писменост за народа си, която не приличаше на дзинската. Старият император му беше пратил за превод редки текстове на Лао Дзъ и Буда Шакиямуни. Разбира се, това беше знак на съгласие, ако не и на одобрение. Долината на Си Ся наистина беше отделена от земите на Дзин, ограждаха я планините и Жълтата река. С новата писменост и език страната щеше да се отдалечи още повече от влиянието на Дзин. Това беше опасна и деликатна игра, но Рай знаеше, че има проницателността и енергията да намери подходящото бъдеще за народа си. Помисли си за новите търговски пътища, които беше открил на запад, и за богатствата, които бяха потекли по тях. А ето че всичко това бе изложено на опасност от дивашките племена от пустинята.

Запита се дали принц Вей ще осъзнае, че с нахлуването си в Си Ся монголите са пресекли скъпоценната му стена на североизток. Все още не знаеше дали да приеме това, което принцът щеше да поиска срещу помощта си. Кралството можеше да бъде спасено само ако отново бъде превърнато в провинция.

При мисълта за дзинска армия в земите му Рай Чианг почука раздразнено с пръсти. Отчаяно се нуждаеше от нея, но ако тя останеше тук, след като битката приключи? Ами ако изобщо не пристигнеше?

Двеста хиляди души вече се бяха укрили зад стените на Инчуан, а хиляди други се събираха навън пред затворените врати. Нощем най-отчаяните се опитваха да се покатерят по стените и кралските стражи се принуждаваха да ги прогонват с мечовете си или да изстрелват залпове стрели в тълпата. Всяка сутрин слънцето осветяваше нови трупове и войниците трябваше да излизат от града и за да не започнат епидемии, да ги погребват под враждебните погледи на останалите. Това беше мрачна и неприятна работа, но градът можеше да изхрани ограничен брой хора и портите му си останаха затворени. Рай Чианг дърпаше златните нишки, докато под ноктите му не се появиха капчици кръв.

Намерилите убежище спяха по улиците — леглата в хановете бяха отдавна заети. Цената на храната растеше всеки ден и черният пазар процъфтяваше, макар че стражите бесеха всеки, когото хванеха да се запасява. Инчуан бе град на страха, докато чакаше варварите да нападнат, но вече цели три месеца до него достигаха единствено съобщенията за опустошенията и разрухата, която войската на Чингис оставяше след себе си. Все още не беше стигнала до Инчуан, макар че често забелязваха съгледвачите й в далечината.

Удари гонг и стресна Рай Чианг. Той не можеше да повярва, че часът на дракона е настъпил. Размислите не му бяха донесли обичайното усещане за покой преди денят да започне. Той поклати глава към злите духове, които пречупваха волята на силните. Може би утрото щеше да донесе по-добри новини. Седна изправено на трона си от лакирано злато и скри ръкава със скъсаната нишка под другия. След като се срещнеше с министрите си, щеше да облече нова дреха и да вземе хладка вана, за да успокои кръвта си.

Гонгът удари отново и вратите на залата се отвориха безшумно. Влязоха най-доверените му съветници. Стъпките им бяха приглушени от филцовите обувки, които носеха, за да не издраскат полирания под. Рай Чианг ги изгледа безстрастно — знаеше, че самоувереността им зависи от неговото поведение. Достатъчно бе да покаже и най-малък признак на нервност и щеше да се вдигне буря от паника, която да плъзне по бедняшките квартали и улиците на града долу.

Двама роби застанаха от двете страни на краля и започнаха да му веят леко с големи ветрила. Рай Чианг почти не забелязваше присъствието им; видя, че първият му министър едва запазва спокойствие. Насили се да изчака, докато дошлите докоснаха с чела пода и изрецитираха клетвата си за вярност. Думите бяха стари, успокояваха го. Баща му и дядо му ги бяха чували хиляди пъти в същата тази зала.