Господари на лъка

— Може и да е така. Големият им град си е още цял. Сигурно са се скрили зад стените му. Можем да ги уморим от глад или да разрушим укрепленията им.

Чингис се намръщи на брат си.

— Няма да е лесно, Хаджиун. Очаквам Хазар да действа прибързано. Държа те близо до себе си, за да внасяш разсъдливост, когато воините започнат да се забравят. Не сме водили нито една битка тук и не искам хората ми да са тлъсти и бавни, когато дойде решаващият момент. Изкарай ги обратно на тренировки и изгори мързела от тях. А и от себе си.

Хаджиун се изчерви от укора.

— Твоя воля, братко — рече той и сведе глава. Видя, че Чингис наблюдава как синовете му яхват рунтавите си понита. Това бе олхунутско състезание и Чингис се разсея, загледан в Джучи и Чагатай, които се готвеха да препуснат в галоп покрай редицата пръчки.

Джучи обърна понито си пръв и препусна, опънал до последно детския си лък. Чингис и Хаджиун видяха как пуска стрелата на пълна скорост. Върхът й се заби в тънката тояга. Ударът беше добър. В същото време Джучи протегна лявата си ръка, сграбчи падащото парче дърво и го вдигна тържествуващо, обръщайки се към другарите си. Те нададоха радостни викове, а Чагатай само изсумтя и се приготви за своето изпълнение.

— Синът ти ще стане чудесен воин — промърмори Хаджиун. Чингис трепна и той не го погледна — знаеше какво изражение ще види.

— Докато се крият зад стени, пет пъти по-високи от човешки бой, могат да ни се присмиват, че вършеем из равнините — упорито каза Чингис. — Какво го е грижа краля им за неколкостотин села? Едва сме го ужилили, а той си стои на сигурно в Инчуан.

Хаджиун не отговори, Чагатай правеше опита си. Стрелата му пречупи пръчката, но момчето не успя да улови падащото парче. Джучи се изсмя на брат си и Хаджиун видя как лицето на Чагатай потъмнява от гняв. Знаеха, че баща им наблюдава съревнованието.

Зад гърба му Чингис взе решение и стана.

— Искам хората да са трезви и готови за поход. Ще видя онзи град от камък, дето толкова е впечатлил съгледвачите. Не може да няма начин да се влезе в него.

Не издаде пред брат си тревогите, които не му даваха покой. Никога не бе виждал град с високи стени, само бе чувал описания. Надяваше се когато види, да му дойде идея как би могъл да проникне в него, без войската да гине напразно срещу камъка.

Хаджиун тръгна, за да изпълни заповедта. Видя, че Чагатай казва нещо на по-големия си брат. Джучи скочи от понито си в движение и двете момчета се затъркаляха на земята, размахвайки лакти и боси крака. Хаджиун се ухили, щом мина покрай тях. Напомниха му за собственото му детство.

Земята, която бяха открили отвъд планината, беше плодородна и богата. Вероятно щеше да се наложи да се бият, за да я задържат, но той не можеше да си представи сила, способна да разгроми войската, която бяха довели. Като момче веднъж беше бутнал голям камък по склона на един хълм и го бе проследил как се търкаля с все по-голяма скорост надолу. Отначало камъкът бе тръгнал бавно, но съвсем скоро нищо не беше в състояние да го спре.

Аленото беше цветът на войната в Си Ся. Кралските войници носеха лакирани яркочервени брони, а помещението, в което Рай Чианг посрещна генерала си, беше с полирани стени в същия цвят. Само една маса нарушаваше кънтящата му пустота и на нея двамата мъже разглеждаха затиснатите с оловни тежести карти на района. Първоначалното отделяне от Дзин бе замислено между тези червени стени. Това беше мястото, където се спасяваше и спечелваше кралството, където се ковеше собствената му история. Лакираната броня на генерал Гиам подхождаше идеално на стаята и почти се губеше на фона на стените. Самият Рай Чианг носеше златна туника и панталони от черна коприна.

Генералът беше белокос, достолепен мъж. Той усещаше, че историята на Си Ся е увиснала във въздуха на древното помещение, тежка като отговорността върху собствените му плещи.

Той постави още един пул от слонова кост върху изрисуваните с тъмносиньо мастило линии.

— Лагерът им е тук, твое величество, недалеч от мястото, откъдето влязоха в страната. Воините им излизат да грабят на стотици ли6 във всички посоки.

— Не могат да стигнат по-далеч за един ден, така че трябва да правят лагери за през нощта — промърмори Рай Чианг. — Може би няма да е зле да ги нападнем там.

Генералът леко поклати глава. Не искаше открито да противоречи на краля си.

— Не почиват, твое величество, нито спират за храна. Съгледвачите съобщават, че те изминават цялото разстояние и се връщат обратно от изгрев до залез. Когато вземат пленници, са по-бавни, карат ги да вървят пред тях. Нямат пехота и носят продуктите си от основния лагер.

Рай Чианг се намръщи деликатно. Знаеше, че това ще бъде достатъчна проява на неодобрение, за да накара генерала да плувне в пот.

— Лагерът им не е важен, генерале. Армията трябва да нападне и разбие разбойниците, причинили толкова много разрушения. Получих доклад за купчина мъртви селяни, висока колкото цяла планина. Кой ще прибира реколтата? Градът ще гладува дори ако тези нашественици се махнат още днес!