Господари на лъка

Всички в гера чуха бесния тропот на приближаващи копита. Чингис застина с парче тлъсто овнешко в ръка. Вдигна глава, когато чу как някой скача върху каруцата отвън. Вратата на гера се отвори.

— Излизат, господарю.

— В тъмното? — облещи се Чингис.

— Няма луна, но бях достатъчно близо, за да ги чуя, господарю. Бърбореха като птици и вдигаха повече шум от малки деца.

Чингис хвърли месото в големия поднос в средата на гера.

— Връщайте се при хората си, братя. Пригответе се. — Погледът му се стрелна към Арслан и Джелме, които седяха един до друг. — Арслан, ти ще останеш с пет хиляди души да пазиш семействата. Останалите ще яздят с мен.

Ухили се и те му отговориха с усмивки.

— Никакви години, Хаджиун. Дори нито ден повече. Прати най-бързите съгледвачи. Искам да знам какво правят веднага щом почне да се зазорява. Тогава ще имам заповеди за теб.

Толкова далеч на юг есента беше все още гореща и неприбраното зърно започна да се рони и да гние по нивите. Монголските съгледвачи крещяха обиди и предизвикателства към червената армия, която бе излязла от убежището си, а някои препуснаха обратно към Хаджиун, за да му съобщят подробностите. Влизаха в големия гер на групи по трима и разказваха какво са научили.

Чингис крачеше напред-назад и слушаше.

— Тази история с кошниците не ми харесва — каза той на Хаджиун. — Какво биха могли да сеят по земята?

Беше чул, че стотици хора вървят в редици пред войската на Инчуан. Всеки от първата редица носеше кошница на гърба си, а онзи зад него бъркаше в нея и разхвърляше нещо.

Повикаха хана на уйгурите да обясни загадката. Барчук разпита подробно съгледвачите, накара ги да си спомнят и най-дребната подробност.

— Сигурно е някакъв начин да забавят конете ни — каза най-сетне той. — Може би пръскат остри камъни или желязо по широката ивица земя пред войската и явно нямат намерение да я пресичат. Ако смятат да ни предизвикат, вероятно очакват атаката ни да се препъне.

Чингис го тупна по рамото.

— Каквото и да правят, няма да им позволя те да избират бойното поле — каза той. — Ще си получиш свитъците, Барчук.

Погледна грейналите лица на най-доверените си хора. Никой от тях не познаваше истински врага, срещу когото се изправяха. Клането в гарнизона при влизането в Си Ся не можеше да се сравни с войската на кралския град. Чингис усети как сърцето му се разтуптява при мисълта, че най-накрая се изправя срещу враговете на народа си. Нима можеха да се провалят след толкова дълга подготовка? Кокчу твърдеше, че и звездите вещаят нова съдба за народа му. С помощта на шамана Чингис бе принесъл в жертва бяла коза на бащата-небе, като говореше на най-древния шамански език. Тенгри не би им отказал. Твърде дълго усилията на Дзин и неговите златни градове бяха тъпкали монголските племена. Но сега те бяха силни и градовете щяха да паднат.

Военачалниците стояха напълно неподвижно, докато Кокчу бъркаше в малки купички и рисуваше линии по лицата им. Когато след това се погледнаха, не можеха да се разпознаят. Виждаха единствено маските на войната и свирепи, всяващи ужас очи.

Шаманът остави Чингис за накрая, като начерта червена линия от върха на челото му надолу през очите до ъгълчетата на устата.

— Желязо няма да те докосне, господарю. Камък няма да те пречупи. Ти си Вълкът и бащата-небе те гледа.

Чингис го гледаше, без да мига. Кръвта върху кожата му пареше. Накрая кимна, излезе от гера, яхна понито си и застана в първата редица. Градът се виждаше в далечината, а пред него размазана маса червени мъже сякаш чакаше да види унижението му. Чингис погледна наляво и надясно и вдигна ръка.

Сто невъоръжени момчета забиха барабани. Всяко от тях се бе преборило с връстниците си за правото да язди с воините и мнозина още носеха белезите от борбата. Чингис докосна за късмет дръжката на бащиния си меч и усети силата си. Спусна ръка и всички като един препуснаха с грохот през равнината на Си Ся към стените на Инчуан.

— Идват, господарю! — възбудено възкликна първият министър на Рай Чианг. От кулата на владетеля се откриваше най-добрият изглед в града към равнината и Рай Чианг не бе възразил срещу присъствието на съветниците в личните му покои.

С лакираните си доспехи войниците приличаха на ярко петно кръв пред града. На Рай Чианг му се стори, че вижда белобрадата фигура на генерал Гиам да препуска напред-назад пред редиците. Пиките на полковете блестяха под утринните лъчи на слънцето. Личната му гвардия бе разположена по крилата. Това бяха най-добрите конници в Си Ся и кралят не съжаляваше, че ги е натоварил с тази задача.