Господари на лъка

Озърна се през рамо. Барчук яздеше редом с него. Уйгурите бяха закрили очите на понитата си с кърпи и животните вървяха слепешком. Чингис бе опитал същото със своите коне, но те не бяха свикнали и неспокойно пръхтяха, тръскаха глави и не мирясваха, докато не им махнеха кърпите, а после страдаха в жегата. Клепачите на много от животните се покриха с коричка от жълтеникавобели гурели и трябваше да ги лекуват с билки, ако успееха да излязат от пустинята. Кончетата бяха издръжливи, но се нуждаеха от своя дял скъпоценна вода. Без тях новият народ щеше да измре в пустинята.

Барчук посочи земята и надигна глас, за да надвика упорития вятър:

— Виждаш ли сините петънца в пясъка, господарю?

Чингис кимна и раздвижи сухите си устни, за да може да отговори.

— Те бележат началото на последния преход преди планините Иншан. Там има мед. Купуваме я от Си Ся.

— Още колко остава, докато ги видим? — дрезгаво попита Чингис, като гледаше да не храни напразни надежди.

Барчук кимна с типичната монголска невъзмутимост.

— Не знаем със сигурност, но търговците от Си Ся са още бодри, когато пристигат при нас, а конете им почти не са покрити с прах. Не може да са далече.

Чингис погледна през рамо към безмълвното множество ездачи и каруци. Беше вкарал шейсет хиляди воини в пустинята, без да се броят жените и децата им. Не виждаше края им — колоната се проточваше на мили назад, отделните фигури се размазваха в далечината, докато не се превръщаха в едно черно петно в жегата. Водата бе на привършване и скоро щеше да се наложи да изколят стадата и да вземат само толкова месо, колкото могат да носят, а останалото да изоставят в пясъците. Барчук проследи погледа му и се засмя.

— Доста изстрадаха, господарю, но не след дълго ще потропаме на портите на Си Ся.

Чингис изсумтя уморено под нос. Познанията на хана на уйгурите ги бяха довели на това неприветливо място, но все още имаха само думата му, че онова кралство е наистина толкова богато и плодородно, колкото той твърдеше. Нито един уйгурски воин не бе допускан отвъд планините покрай южния край на пустинята и нямаше начин Чингис да планира предварително нападението си. Замисли се раздразнено върху това, докато конят му подплаши поредния скорпион по пясъка. Беше заложил всичко на надеждата да намерят слаба точка в дзинската отбрана, но все още се питаше какво ли е да види голям град от камък, висок като планина. Конниците му можеха само да се взират отчаяно в подобно нещо.

Пясъкът под копитата на понито стана синьо-зелен, широки ивици в странни цветове се простираха във всички посоки. Щом се нахранеха, децата го подхвърляха във въздуха и рисуваха фигури в него. Чингис не можеше да сподели удоволствието им, тъй като запасите от вода привършваха, а всяка нощ хората му зъзнеха въпреки нагорещените камъни.

Нямаше с какво да забавлява войската, преди да потъне в уморен сън. На два пъти за тези дванайсет дни Чингис бе призован да разрешава кавги между племената, когато горещината и жаждата подпалваха страстите. И двата пъти бе екзекутирал участниците и ясно бе дал да се разбере, че няма да позволи на нищо и никого да заплаши мира в лагера. Смяташе, че са навлезли на вражеска територия и щом командирите не можеха да се справят с безредиците, намесата му трябваше да бъде безжалостна. Заплахата беше достатъчна, за да не позволи на повечето буйни глави да проявят открито неподчинение, но хората му и преди не бяха лесни за управление, а прекалено многото часове в мълчание ги правеха още по-раздразнителни и трудни.

Когато четиринайсетата утрин донесе за пореден път нетърпима жега, Чингис само трепна, щом отметна завивката си и пръсна камъните отдолу, за да ги съберат слугите за следващата вечер. Чувстваше се схванат и уморен, беше покрит с песъчинки, от които го сърбеше навсякъде. Когато малкият Джучи се блъсна в него, докато играеше нещо с братята си, Чингис го удари силно и момчето с плач изтича да потърси утеха при майка си. Всички бяха нервни от горещината и единствено обещанията на Барчук за зелена равнина и река в края на пътя им ги караше да не откъсват очи от хоризонта.

На шестнайсетия ден в далечината се показа ниска редица черни хълмове. Уйгурите съгледвачи се върнаха в галоп, като вдигаха облачета пясък. Около тях земята беше почти зелена от медта и черните камъни стърчаха като остриета. Семействата отново видяха лишеи и храсти, вкопчени в живота в сенките на скалите, а на сутринта ловците донесоха зайци и полевки от заложените за през нощта капани. Настроението се понадигна, но жаждата и възпалените очи продължаваха да мъчат хората и страстите в лагера си оставаха разгорещени. Въпреки умората Чингис засили патрулите около основната част и заповяда на мъжете да се упражняват с лъковете и мечовете. Всички бяха почернели и измършавели, но се заловиха за работа с мрачна упоритост, твърдо решени да не се изложат пред великия хан. Бавно и неусетно темпото отново се ускори, само по-тежките каруци останаха да се влачат в края на процесията.