Господари на лъка

Ликуваше от положението си, докато племената коленичиха. Запита се дали Чингис си дава сметка, че той ще бъде единственият, който не е положил клетвата. Хазар, Хаджиун и Темуге бяха коленичили в тревата с всички останали ханове и обикновени бойци.

— Под властта на един хан ние сме един народ — извика Кокчу над главите им, а сърцето му бясно биеше от вълнение. Думите му се върнаха при него и заляха долината на вълни, когато онези отзад ги повториха. — Предлагам му своите гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.

Кокчу се вкопчи в перваза на каруцата, докато хората повтаряха след него. След тази нощ всички щяха да познават шамана на великия хан. Озърна се нагоре, докато думите се връщаха на порои от задните редици. Под ясното небе духовете несъмнено се гърчеха от радост, невидими и неуловими за всички, освен за най-могъщите от неговия вид. В думите на хилядното множество Кокчу усещаше как те се вият във въздуха и се изпълни с тържество. Накрая племената замълчаха и той успя да изпусне дъх.

— А сега ти, шамане — промърмори Чингис зад него. Кокчу трепна от изненада, но падна на колене и повтори същата клетва.

Когато шаманът се върна при каруцата, Чингис изтегли меча на баща си. Хората, които бяха наблизо, можеха да видят как очите му блестят от задоволство.

— Свършено е. Ние сме един народ и ще яздим заедно. Нека тази нощ никой да не мисли и скърби за племето си. Сега сме едно още по-голямо семейство и земите чакат да ги завладеем.

Спусна ръката си и всички изреваха, този път като един. Миризмата на печено овнешко се носеше с вятъра, стъпката му бе лека, а воините се готвеха за пиене и ядене, от което коремите им щяха да се подуят. До зазоряване пияните бойци щяха да са направили хиляди деца. Чингис се замисли дали да не се върне при Бьорте в палатката и прикри неудобството си при мисълта за обвинителния й поглед. Тя беше изпълнила дълга си към него, никой не можеше да го отрече, но бащинството на Джучи си оставаше съмнително и го тормозеше като трън в петата.

Тръсна глава, за да прогони празните мисли, и взе мяха с черен айраг4 от Хаджиун. Тази нощ щеше да се напие до безсъзнание, като хан на всички племена. На сутринта щяха да се приготвят да прекосят сухите земи на пустинята Гоби и да поемат по пътя, който той беше избрал за тях.

4.

Вятърът ревеше около каруците и вдигаше мъгла от фини песъчинки, мъжете и жените непрекъснато ги плюеха и трепваха, щом ги откриеха и в храната си. Мухите не им даваха покой, опитваха солта от потта им и оставяха червени петна там, където ги бяха ухапали. През деня уйгурите им показаха как да пазят лицата си с кърпи и да оставят само очите да гледат към пустошта и маранята. Облечените в брони откриха, че шлемовете и нашийниците им са се нагорещили толкова, че не могат да се пипнат, но въпреки това не се оплакваха.

След седмица войската на Чингис изкачи един хребет с ръждив цвят и навлезе в огромна равнина с накъдрени на вълнички дюни. В подножието на хълмовете бяха ловували, но с увеличаването на жегата дивечът намаляваше. Единствените признаци на живот в парещите пясъци бяха мъничките черни скорпиони, които се разбягваха пред понитата и се криеха в дупките си. Час по час каруците затъваха в пясъците и трябваше да ги изкопават в убийствената жега на деня. Работата беше съсипваща, а всеки изгубен час ги приближаваше до момента, в който щяха да останат без вода.

Бяха напълнили хиляди кози мехове, зашити със сухожилия и втвърдени на слънце. Но не срещаха водоизточници и запасите им намаляваха видимо, а в жегата много от меховете се бяха пръснали под тежестта на останалите. Бяха потеглили с вода за двайсет дни, а дванайсет от тях вече бяха минали. Всеки втори ден воините пиеха кръв от конете си освен няколкото шепи топла, леко солена вода, но силите им бяха към края си. Те ставаха вяли и апатични, а устните им бяха толкова пресъхнали, че кървяха.

Чингис яздеше с братята си начело на войската и присвиваше очи на ярката светлина, мъчейки се да открие планините, които му бе казано да очаква. Уйгурите бяха влизали дълбоко в пустинята и сега той зависеше от водачеството на Барчук. Намръщи се при мисълта за безкрайната равнина от черни и жълти ивици, просната във всички посоки до хоризонта. Днес жегата беше по-ужасна от всеки друг път, кожата му бе потъмняла, а пясъкът и прахта бяха изваяли нови бръчки по лицето му. Първата нощ почти се зарадва на студа, докато той не стана толкова пронизващ, че кожусите и герите не можеха да ги предпазят. Уйгурите бяха показали на останалите как да затоплят камъни в огъня и да спят върху тях. Доста воини имаха кафяви петна по гърба на местата, където камъните бяха прогорили деловете им, но студът бе победен и — стига да надмогнеха постоянната жажда — пустинята нямаше как да ги спре. Чингис бършеше устни на равни интервали от време и прехвърляше в уста камъчето, което го караше да отделя слюнка.