Господари на лъка

Мурах беше най-големият воин на найманите и все още не се бе сражавал през този ден. Втурна се с крясък към редиците на Чингис, без да помисли за защита. Последните оцелели наймани подеха вика му и изтощението им мигом изчезна. Стрелите им покосиха вражеските бойци, но те наскачаха бързо и отвърнаха на стрелбата, като се зъбеха злобно. Докато Мурах убиваше първия, дузина други се нахвърлиха от всички страни върху него и ребрата му почервеняха от техните удари.

Кокчу продължаваше да припява и очите му се разшириха, когато Чингис наду рог и хората му отстъпиха назад от задъханите наймански бойци.

Мурах беше все още жив, макар и зашеметен. Кокчу виждаше, че Чингис му вика нещо, но не можеше да чуе думите. Мурах тръсна глава, изплю кървава храчка на земята и отново вдигна меча си. Само шепа наймани все още стояха на крака, но всички бяха ранени — кръвта се стичаше по краката им. Те също вдигнаха оръжията си, като се олюляваха.

— Вие се бихте добре — извика Чингис. — Предайте се и ще ви приветствам при огъня си. Ще ви почета.

Мурах му се ухили, оголвайки червените си зъби.

— Плюя на вълчата почит — рече той.

Чингис постоя неподвижен на понито си, най-сетне сви рамене и отново махна с ръка. Редицата се хвърли напред и пресата на блъскащите и ръгащи мъже смаза Мурах и останалите.

Горе на хълма Кокчу се изправи на крака. Припяването замря в гърлото му, когато Чингис слезе от коня и започна да се изкачва. Битката беше приключила. Мъртвите бяха стотици, но хиляди други се бяха предали. Кокчу не го беше грижа какво се е случило с тях.

— Идва — тихо рече той и се втренчи надолу. Стомахът му се свиваше, а мускулите на краката му потреперваха като кон, мъчещ се да се освободи от досадните мухи. Мъжът, който бе обединил племената от равнините под знамето си, се изкачваше с безизразно лице. Кокчу видя, че бронята му е здравата очукана и доста от пластините едва висят на конците си. Битката бе свирепа, но Чингис се изкачваше със затворена уста, сякаш изобщо не изпитваше напрежение.

— Синовете ми оцеляха ли? — изтръгна се от унеса си ханът, протегна ръка и се вкопчи в ръкава на Кокчу.

— Не — отвърна шаманът с внезапна горчивина. Ръката се отпусна и старецът замря. После млечнобелите му очи отново се вдигнаха и Кокчу видя в тях някогашната сила.

— Тогава нека този Чингис дойде — рече ханът. — Какво значение има сега?

Кокчу не отговори, неспособен да откъсне поглед от изкачващия се по склона воин. Студеният вятър духаше във врата му и той изведнъж осъзна, че го усеща приятен като никога досега. Беше виждал изправени пред смъртта мъже; беше им отслужвал най-тъмните ритуали, изпровождайки духовете им. Видя как собствената му смърт приближава със спокойната стъпка на този мъж и за миг едва не си плю на петите. Не храбростта го накара да остане на мястото си. Той беше човек на словото и заклинанията и найманите се бояха от него дори повече, отколкото от баща му. Бягството означаваше неминуема смърт в приближаващата зима. Чу тихото съскане, когато синът на Мурах изтегли меча си, но този звук не го успокои. Спокойната походка на разрушителя будеше страхопочитание. Войските не го бяха спрели. Старият хан вдигна глава, доловил неговото приближаване така, както слепите му очи успяваха да открият слънцето.

Чингис стигна до тримата мъже и спря, без да ги изпуска от поглед. Беше висок, кожата му лъщеше от мазнина и здраве. Очите му бяха жълти като на вълк и Кокчу не видя милост в тях. Докато шаманът стоеше като замръзнал, Чингис изтегли меча си, все още покрит със засъхваща кръв. Синът на Мурах направи крачка напред, за да застане между хановете. Чингис го погледна с искрица раздразнение и младежът настръхна.

— Момче, ако ти се живее, слез долу — каза Чингис. — Днес видях достатъчно мъже да умират.

Младият воин поклати безмълвно глава и Чингис въздъхна. С рязък удар изби меча на дружинника настрани, замахна с другата си ръка и заби кинжал в гърлото му. Животът напусна сина на Мурах и той падна с разперени ръце към Чингис. Онзи изсумтя, пое тежестта му и го отхвърли настрани. Тялото безжизнено се затъркаля надолу по склона.

Чингис спокойно избърса кинжала и го прибра в канията на кръста си. Изведнъж изтощението му пролича.

— Щях да почета найманите, ако се бяхте присъединили към мен — рече той.

Старият хан се взираше в него с пустите си очи.

— Чу моя отговор — с твърд глас отвърна той. — А сега ме прати при синовете ми.

Чингис кимна. Мечът му се спусна забавено надолу, отдели главата на хана от раменете и тя се затъркаля надолу по хълма. Тялото почти не трепна от удара, само леко се наклони на една страна. Кокчу чу как кръвта плисна по камъните и цялото му същество закрещя за живот. Пребледня, когато Чингис се обърна към него, а от устата му изригна отчаян порой думи:

— Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Не бива. Аз съм човек със сила и разбирам силата. Удариш ли ме, ще видиш, че кожата ми е желязо. Остави ме да ти служа. Позволи ми да провъзглася победата ти.