Читаем Господари на лъка полностью

— Колко добре си служил на хана на найманите, щом си го довел тук да умре? — отвърна Чингис.

— Нима не го отведох далеч от битката? Видях идването ти в сънищата си, господарю. Подготвих ти пътя, доколкото можех. Нима не си бъдещето на племената? Моят глас е гласът на духовете. Аз стоя във вода, докато ти стоиш на земя и небе. Нека ти служа.

Чингис се поколеба; мечът му беше абсолютно неподвижен. Мъжът пред него бе облечен в тъмнокафяв дел върху мърлява туника и гамаши. Дрехата бе украсена с избродирани шарки, но пурпурните спирали и фигури бяха почернели от калта и мръсотията. Ботушите му бяха завързани с въже и изглеждаха така, сякаш собственикът им вече нямаше нужда от тях.

И въпреки това в начина, по който горяха очите на тъмното му лице, имаше нещо. Чингис си спомни как Елук беше убил шамана на баща му. Може би участта на Елук е била решена в онзи кървав ден преди толкова много години. Кокчу го гледаше и очакваше удара, който ще сложи край на живота му.

— Не ми трябва още един разказвач — рече Чингис. — Вече имам трима, които твърдят, че говорят с духовете.

Кокчу улови любопитството в погледа му и не се поколеба нито за миг:

— Те са като деца, господарю. Дай да ти покажа. — Без да очаква отговор, той бръкна в дела си и извади тънко стоманено острие с непохватно закрепена рогова дръжка. Усети, че Чингис приготвя меча си, и със затворени очи вдигна ръка, за да спре удара.

С разкъсващо усилие на волята шаманът прогони студените тръпки от кожата си и ледения страх, който гризеше стомаха му. Замърмори думите, набити в главата му от неговия баща, и усети, че спокойствието на транса настъпва по-рязко и бързо, отколкото беше очаквал. Духовете наистина бяха с него, ласките им забавиха ударите на сърцето му. За миг той се превърна в страничен наблюдател.

Чингис се опули, щом острието на кинжала докосна предлакътницата и проникна в плътта. Шаманът не показа никакъв признак на болка, докато металът минаваше през него. Чингис гледаше като омагьосан как върхът се показва от другата страна. Беше черен. Кокчу примигна бавно, почти мързеливо и издърпа острието обратно.

Когато извади кинжала, той погледна младия хан в очите. Те бяха приковани в раната. Кокчу пое дълбоко дъх и усети, че трансът се задълбочава, докато студът не скова всичките му крайници.

— Има ли кръв, господарю? — шепнешком попита той, макар да знаеше отговора.

Чингис се намръщи. Не беше прибрал меча си, но пристъпи напред и прокара грубия си палец по овалната рана в ръката на Кокчу.

— Никаква. Полезно умение — неохотно призна той. — Може ли да се научи?

Кокчу се усмихна, вече не усещаше страх.

— Духовете няма да дойдат при онзи, когото не са избрали, господарю.

Чингис кимна и отстъпи назад. Дори на студения вятър шаманът вонеше като дърт козел, а и ханът не знаеше какво да мисли за странната рана, която не кървеше.

Изсумтя, прокара пръсти по меча си и го прибра в ножницата.

— Давам ти една година живот, шамане. Достатъчно, за да докажеш, че те бива.

Кокчу падна на колене и се поклони толкова ниско, че лицето му докосна земята.

— Ти си великият хан, както предрекох — каза той. Сълзите превръщаха прахта по бузите му в кал. Тогава усети как студът на шепнещите духове го напуска. Дръпна ръкава си напред, за да скрие бързо растящото кърваво петно.

— Да, аз съм — отвърна Чингис и погледна надолу към войската, която очакваше завръщането му. — Светът ще чуе името ми.

Когато заговори отново, гласът му бе толкова тих, че Кокчу трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

— Не е време за смърт, шамане. Ние сме един народ и вече няма да има битки помежду ни. Ще призова всички. Градове ще падат в ръцете ни, нови земи ще очакват да ги завладеем. Жени ще плачат, а аз ще ги слушам с наслада. — Погледна надолу към просналия се на земята Кокчу и се намръщи. — Ти ще живееш, шамане. Казах. А сега стани и слез с мен.



Долу Чингис кимна на братята си Хаджиун и Хазар. И двамата бяха придобили авторитет през годините, откакто започнаха да обединяват племената, но все още бяха млади и Хаджиун се усмихна на брат си, който приближаваше към тях.

— Кой е този? — попита Хазар, като оглеждаше Кокчу в дрипавия му дел.

— Шаманът на найманите — отвърна Чингис.

Друг мъж приближи понито си и слезе от коня, без да изпуска от поглед Кокчу. Навремето Арслан беше ковач на найманите и Кокчу го разпозна. Спомни си, че той беше убиец, принуден да напусне племето. Нищо чудно, че човек като него бе намерил място сред най-доверените хора на Чингис.

— Помня те — каза Арслан. — Значи баща ти е умрял?

— Преди години, клетвопрестъпнико — отговори жегнатият от тона му Кокчу. Едва сега осъзна, че е изгубил авторитета, който си бе изградил с толкова мъка сред найманите. Малцина от племето можеха да го гледат, без да свеждат очи от страх, че ще ги обвини в невярност и ще се изправят пред кинжалите и огньовете му. Кокчу срещна погледа на предателя, без да трепне. Щяха да научат кой е той.

Чингис наблюдаваше напрежението между двамата с нотка на веселие.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза