Господари на лъка

Хулун хвърли студен поглед към жената, която Темуджин беше взел за съпруга. Бьорте му бе родила четирима чудесни синове и известно време Хулун си мислеше, че двете могат да бъдат като сестри или най-малкото приятелки. Навремето младата жена беше пълна с живот и енергия, но събитията я бяха променили някъде дълбоко, където не можеше да се надникне. Хулун знаеше как Темуджин гледа на най-голямото им момче. Той не си играеше с малкия Джучи и напълно го пренебрегваше. Бьорте се бореше срещу съмнението, но то се бе настанило помежду им като железен клин, забит в твърдо дърво. Не й помогна и фактът, че трите други момчета бяха наследили жълтите му очи. Очите на Джучи бяха тъмнокафяви, почти черни — като косата му на слаба светлина. Темуджин си умираше за другите, а Джучи тичаше при майка си, неспособен да разбере хладината в погледа на баща си, когато той се обръщаше към него. Хулун видя как младата жена хвърля поглед към входа на гера. Несъмнено мислеше за децата си.

— Слугите ще ги сложат да си легнат — сгълча я тя. — Ще ми трябва помощта ти, ако Темуге се събуди.

Докато говореше, пръстите й се плъзнаха към тъмната бучка под кожата на корема му, само на няколко пръста над черните косъмчета на слабините. Беше виждала нещо подобно и преди, когато мъже вдигаха тежести, които не бяха по силите им. Болката беше парализираща, но повечето се възстановяваха. Темуге обаче нямаше този късмет — а и никога не го беше имал. Откакто бе възмъжал, сега приличаше най-малко на боец. Докато спеше, лицето му беше нежно като на поет и това бе една от причините да го обича толкова много. Може би защото баща му щеше да се радва на мъжествеността на другите, тя винаги бе изпитвала особена нежност към Темуге. Той не беше коравосърдечен, макар да бе преживял същите несгоди като братята си. Въздъхна тихичко и усети погледа на Бьорте в сумрака.

— Може и да се оправи — обади се тя.

Хулун трепна. Синът й се изприщваше от слънцето и рядко можеха да го видят с оръжие, по-опасно от нож за ядене. Не беше имала нищо против, когато той започна да учи историите на племената и да ги запомня с такава бързина, че изумяваше всички. В края на краищата, не всеки можеше да бъде умел с оръжията и конете. Знаеше, че Темуге ненавижда презрителните подигравки, с които посрещаха заниманията му, макар че малцина дръзваха да рискуват Чингис да чуе присмеха им. Темуге отказваше да говори за обидите и това само по себе си беше някаква форма на храброст. На никого от синовете й не липсваше дух.

Двете жени се обърнаха към малката врата, когато тя се отвори. Хулун се намръщи, щом видя Кокчу, който влезе и сведе глава. Пламенните му очи се стрелнаха към отпуснатата фигура на сина й и Хулун се насили да не покаже неприязънта си, която сама не разбираше. У шамана имаше нещо, което я караше да се изправя на нокти и да пренебрегва посланията му. За момент се понадигна, раздвоена между негодуванието и умората.

— Не съм те викала — студено рече тя.

Кокчу сякаш не усети тона й.

— Пратих един роб да измоли да ми отделиш малко време, майко на ханове. Може би още не е пристигнал. Целият лагер говори за болестта на сина ти.

Докато се обръщаше отново към Темуге, Хулун усети върху себе си погледа на шамана, който все още очакваше да бъде поздравен. Той винаги гледаше така, сякаш през очите му надничаше и някой друг. Хулун бе свидетел как успя да се вреди сред приближените на Чингис и не го хареса. Воините воняха на овчи барабонки, лой и пот, но това беше миризмата на здрави мъже. А около Кокчу се носеше зловоние на гнило месо, макар тя да не беше сигурна дали то идеше от дрехите или от тялото му.

Посрещнат с мълчание, той трябваше да напусне гера или да рискува Хулун да извика стражата. Вместо това заговори нагло, сигурен, че няма да бъде отпратен:

— Имам лечителски умения, позволи ми да го прегледам.

Хулун се помъчи да скрие отвращението си. Шаманът на олхунутите беше припявал над Темуге, но без резултат.

— Добре дошъл в дома ми, Кокчу — рече най-сетне тя. Видя как той леко се отпуска и не можа да се отърси от усещането, че е прекалено близо до нещо неприятно. — Синът ми спи. Болката е много силна, когато е буден, така че искам да си почива.

Кокчу прекоси малкия гер и клекна до жените. И двете неволно се отдръпнаха от него.

— Мисля, че се нуждае повече от лечение, отколкото от почивка. — Шаманът впери поглед в Темуге и се наведе над него, за да подуши дъха му. Хулун трепна от състрадание, когато Кокчу посегна към голия корем на сина й и опипа района около бучката, но не го спря. Темуге изстена в съня си и Хулун затаи дъх.

След малко Кокчу кимна сякаш на себе си.

— Трябва да се подготвиш, стара майко. Този ще умре.

Ръката на Хулун рязко полетя напред и се вкопчи в тънката китка на шамана. Силата й го изненада.

— Изметнала му се е жила, шамане. Виждала съм такова нещо много пъти. Виждала съм го дори у понитата и козите и те винаги оживяват.