Читаем Господари на лъка полностью

Кокчу се освободи от треперещата хватка. Със задоволство видя страха в очите й. Благодарение на него той можеше да притежава тялото и духа й. Ако Хулун беше някоя млада найманска майка, Кокчу би могъл да поиска сексуални услуги в замяна за лечението на сина й, но в този нов лагер трябваше да впечатли великия хан. Отговори й с безизразно лице:

— Виждаш ли колко тъмна е бучката? Такъв израстък не може да се изреже. Ако беше на кожата, щях да го изгоря, но това е забило нокти в стомаха и дробовете му. Яде го непрекъснато и няма да се задоволи, докато той не умре.

— Грешиш — рязко отвърна Хулун, но в очите й се появиха сълзи.

Кокчу сведе поглед, за да скрие тържествуващия му блясък.

— Иска ми се да беше така, стара майко. Виждал съм такива неща и преди. Те имат огромен апетит. Това ще продължи да го яде, докато и двамата не свършат.

За да подсили думите си, той стисна подутината. Темуге трепна и се събуди с рязко поемане на въздух.

— Кой си ти? — задъхано попита той Кокчу. Помъчи се да седне, но извика от болка и се отпусна назад в тясното легло. Ръцете му дръпнаха завивката, за да прикрият голотата му, а бузите му пламнаха от изпитателния поглед на Кокчу.

— Той е шаман, Темуге. Ще ти помогне да се почувстваш добре — отвърна Хулун.

Темуге плувна в пот и тя пак му сложи кърпата. Не след дълго дишането му стана равно и той отново потъна в уморен сън. Напрежението на Хулун донякъде отслабна, но ужасът, който Кокчу донесе в дома й, си оставаше все същият.

— Щом е безнадеждно, защо още си тук? — рече тя. — Има и други мъже и жени, които се нуждаят от уменията ти.

Не можеше да скрие горчилката в гласа си и нямаше представа, че вътрешно Кокчу ликува.

— Два пъти през живота си съм се борил с това, което сега яде сина ти. Ритуалът е мрачен и опасен и за този, който го изпълнява, и за болния. Казвам ти го не за да те отчайвам, а за да не сглупиш да храниш прекалено големи надежди. Приеми, че е умрял. А ако успееш да си го върнеш обратно, ще познаеш радостта.

Побиха я ледени тръпки, когато погледна в очите на шамана. Осъзна, че от него се носеше миризма на кръв, макар по кожата му да не се виждаше нито капка. При мисълта, че този човек ще докосва чудесния й син, тя стисна юмруци, но той вече я беше изплашил с приказките си за смърт и Хулун бе безпомощна пред него.

— Какво трябва да сторя? — прошепна тя.

Той остана напълно неподвижен, докато размишляваше.

— Ще е нужна цялата ми сила, за да призова духовете при сина ти. Ще ми трябва една коза, която да поеме бучката, и втора, която да го пречисти с кръв. Имам необходимите билки, дано съм достатъчно силен.

— А ако се провалиш? — неочаквано попита Бьорте.

Кокчу пое дълбоко въздух и го изпусна през полуотворените си устни.

— Ако силата ми ме остави, докато съм в началото на припяването, ще оцелея. Ако стигна последния етап и духовете ме грабнат, ще ме видите откъснат от тялото ми. Ще живея известно време, но без душата си ще бъда празна обвивка. Това не е шега работа, стара майко.

Хулун отново го загледа с подозрение. Изглеждаше толкова убедителен, но бързите му очи винаги бяха нащрек за това как се приемат думите му.

— Доведи две кози, Бьорте. Да видим какво може да направи.

Навън беше тъмно и докато Бьорте търсеше животните, Кокчу избърса с кърпата гърдите и корема на Темуге. Когато пръстите му притиснаха устата на младежа, той се събуди с блеснали от ужас очи.

— Лежи и не мърдай, момче. Ще ти помогна, стига да имам сила — каза му Кокчу. Не се обърна, когато замъкнаха до него блеещите кози. Цялото му внимание бе насочено към младежа.

Ритуално бавно Кокчу извади четири пиринчени купи от дрехата си и ги постави на пода. Изсипа сив прах във всяка и запали лоена свещ от печката. Не след дълго сивкавите, извиващи се като змии струйки задушлив дим изпълниха гера. Кокчу дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с него. Хулун се закашля и се изчерви. Димът я замайваше, но не можеше да остави сина си сам с човек, на когото нямаше доверие.

Кокчу шепнешком започна да припява на най-древния, почти забравен език на народа им. Хулун се изненада, когато го чу. Звуците събудиха спомени за лечителите и шаманите от младостта й. Те донесоха мрачни спомени и за Бьорте. Тя бе слушала как мъжът й повтаря старите думи в далечната нощ, когато колеше нейните похитители и пъхаше парчета от обгорените им сърца в устата й. В този език нямаше дума за добрина и любов. Бьорте слушаше, а струйките дим попиваха в нея и правеха кожата й безчувствена. Потокът от думи я заля с порой жестоки картини и тя се задави.

— Не мърдай, жено — изръмжа й Кокчу с безумно отворени очи. — Мълчи, духовете идват.

Припяването продължи с нова хипнотизираща сила, той повтаряше фразите отново и отново с все по-висок и напрегнат глас. Първата коза изблея отчаяно, когато той я довлече над Темуге, втренчен в ужасените очи на младежа. С ножа си преряза гърлото на животното и го държа, докато кръвта му се изливаше върху сина на Хулун. Темуге извика от внезапната топлина, но Хулун докосна устните му и той притихна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аббатство Даунтон
Аббатство Даунтон

Телевизионный сериал «Аббатство Даунтон» приобрел заслуженную популярность благодаря продуманному сценарию, превосходной игре актеров, историческим костюмам и интерьерам, но главное — тщательно воссозданному духу эпохи начала XX века.Жизнь в Великобритании той эпохи была полна противоречий. Страна с успехом осваивала новые технологии, основанные на паре и электричестве, и в то же самое время большая часть трудоспособного населения работала не на производстве, а прислугой в частных домах. Женщин окружало благоговение, но при этом они были лишены гражданских прав. Бедняки умирали от голода, а аристократия не доживала до пятидесяти из-за слишком обильной и жирной пищи.О том, как эти и многие другие противоречия повседневной жизни англичан отразились в телесериале «Аббатство Даунтон», какие мастера кинематографа его создавали, какие актеры исполнили в нем главные роли, рассказывается в новой книге «Аббатство Даунтон. История гордости и предубеждений».

Елена Владимировна Первушина , Елена Первушина

Проза / Историческая проза