Господари на лъка

— Баща ми винаги ми е казвал да държа селяните сити — каза на глас Рай Чианг. — Тогава не разбирах колко е важно това. Какво значение има, ако неколцина умират от глад всяка зима? Нима това не показва неодобрението на боговете?

Първият министър кимна сериозно.

— Без пример за страдание хората няма да работят, твое величество. А когато видят резултата от мързела, са готови да се трепят под слънцето, за да изхранят себе си и семействата си. Така боговете са устроили света и не можем да сторим нищо против волята им.

— Но сега всички ще гладуват — рязко отвърна Рай Чианг, уморен от монотонния глас на министъра. — Вместо просто да получат пример, морален урок, половината от хората ни ще викат за храна и ще се бият по улиците.

— Може би, твое величество — отвърна първият министър, без да показва особена загриженост. — Мнозина ще умрат, но кралството ще остане. Зърното ще порасне отново и догодина коремите на селяните пак ще са пълни. Преживелите зимата ще натрупат мазнини и ще благославят името ти.

Рай Чианг не можа да намери подходящи думи, за да му възрази. Взираше се от кулата на двореца си в тълпите по улиците. И най-окаяните просяци бяха чули вестта, че реколтата гние в наводнената земя. Все още не бяха гладни, но вече мислеха за студените месеци и безредиците бяха започнали. Гвардейците действаха безжалостно и избиваха стотици при най-малкия знак за безпокойство. Народът се боеше от краля си, но страхът от стражниците му беше по-голям.

— Може ли да се спаси нещо? — попита най-сетне той. Може би си въобразяваше, но сякаш надушваше тежката миризма на гниеща растителност във въздуха.

Първият министър се замисли, прехвърляйки списъка със събития в града, сякаш би могъл да намери вдъхновение в него.

— Ако нашествениците се махнат днес, твое величество, несъмнено бихме могли да спасим част от зърното. Бихме могли да засеем ориз в наводнените ниви и да приберем една реколта. Каналите могат да се възстановят или да отбием водата така, че да заобикаля низината. Може би ще успеем да спасим или възстановим една десета от реколтата.

— Но нашествениците няма да се махнат — продължи Рай Чианг и удари юмрук в дръжката на стола си. — Победиха ни. Въшливите вонящи диваци поразиха Си Ся в сърцето, а аз трябва да седя тук сред вонята на гниеща пшеница.

Първият министър сведе глава при тази тирада, без да смее да проговори. Двама от колегите му бяха екзекутирани тази сутрин, а настроението на владетеля се вкисваше все повече и повече. Той нямаше намерение да бъде третият.

Кралят стана и сключи ръце на гърба си.

— Нямам избор. Дори да извадя опълчението от всеки град на юг, пак няма да събера толкова, колкото паднаха убити. А без кралските войници колко време ще е нужно, докато градчетата станат свърталища на бандити? Ще изгубя и юга, а след това градът ще падне.

Изруга тихо и министърът пребледня.

— Няма да стоя и да чакам селяните да се разбунтуват или тази противна миризма да се пропие във всяка стая на града. Прати посланици до водача на онези диваци. Да предадат, че ще му дам аудиенция и съм готов да обсъдим неговите искания.

— Твое величество, те не са много по-различни от подивели кучета — запелтечи министърът. — Не може да се преговаря с тях.

Рай Чианг изгледа вбесено слугата си.

— Пращай хората. Аз не успях да унищожа войската от подивели кучета. Останал ми е само този град. Може пък да успея да подкупя вожда им и да го накарам да се махне.

Министърът пламна от срам, но се поклони до земята и опря чело в прохладното дърво.

Вечерта племената пееха пияни. Разказвачите съчиняваха приказки за битката и как Чингис накара врага да мине през железния си пръстен. Смешните стихове караха децата да избухват в кикот, а преди да се стъмни, се проведоха много състезания по борба и стрелба с лък. Победителите носеха венци от трева на главите си и се напиваха до безсъзнание.

Чингис и командирите му бяха начело на празненството. Ханът благослови дузина нови сватби и раздаде на отличилите се воини оръжия и понита от собственото си стадо. Герите бяха пълни с пленени в градчетата жени и не всички съпруги погледнаха добре на новодошлите. Доста женски побои завършиха с кръвопролития, като всеки път жилавите монголки побеждаваха пленничките на съпрузите си. Преди падането на нощта Хаджиун беше викан на три пъти за убийства поради подсиления от изпития айраг гняв, пламнал във вените на убийците. Беше заповядал двама мъже и една жена да бъдат завързани на стълб и бити. Не го беше грижа за убитите, но не искаше племената да се отдават на кръвожадни оргии. Може би благодарение на желязната му ръка настроението на хората си остана чудесно, докато звездите започнаха да блещукат в небето.

И макар някои да тъгуваха по родните степи, всички гледаха с гордост водачите си.