Грабеж по сценарий

Този път мощният шестцилиндров двигател на роувъра си свърши работата и седанът се претърколи на покрива си, прекатури се още веднъж на една страна и се залюля на ръба на банкета. В крайна сметка гравитацията надделя и бусът се затъркаля надолу по хълма, а Басет се заслуша в приятната за ухото му музика на разкъсван метал и чупещи се стъкла.

Не отдели време да огледа по-добре делото си. Дори и ченгетата вътре да не бяха мъртви, нямаше да бъдат в състояние да го последват.

Намираше се точно на 5073 километра от убежището, което си беше създал и където щеше да прекара следващите няколко години зает в лов, риболов и пренареждане на живота си.

Погледна за миг възрастната жена на седалката до него. Тя нямаше да остане за цялото пътуване. Беше сигурен, че ще й намери вечен дом след по-малко от осемдесет километра.

72

Русата коса на Кайли беше изцапана с кръв, а на скалпа й зееше десетсантиметрова рана.

— Това копеле ни удари отстрани — простена ядно тя, докато забърсваше кръвта от лицето си с ръкава на ризата си. — Не го оставяй да се измъкне. Обади се за помощ. Бързо!

Тъкмо посягах към радиостанцията, когато чух, че някой мъчи да отвори задната врата на микробуса. Той беше обърнат на една страна и който и да правеше опити, трябваше да вдигне дясната врата нагоре. Дневната светлина нахлу вътре, а с Кайли едновременно извадихме пистолетите си и изкрещяхме: „Стой на място!“.

— Не стреляйте! Това съм аз… — извика Теди. — Хора, добре ли сте? Басет се измъква. Трябва да го хванете — заобяснява той, жестикулирайки нервно във всички посоки.

— Дръж ръцете си вдигнати във въздуха, за да мога да ги виждам — наредих му аз. — Къде е майка ти?

Той вдигна високо ръце, раздразнен от това, че изведнъж проявявахме недоверие към него.

— Басет извади пистолет и я взе като заложница. След това се качи в джипа си и удари вашия бус. Два пъти. Изблъска ви надолу по хълма — обясни очевидното той.

— Знаеш ли къде отиват?

— Откъде, по дяволите, аз да знам това? Той намери подслушвателя и се ядоса на мама. Този тип е напълно луд. Вие нали казахте, че имате подкрепление? Къде са останалите ченгета?

Теди беше обезумял почти до истерия, а по бузите му се стичаха сълзи. Свалих пистолета си.

— Добре, успокой се. Правим каквото можем — казах аз. — Сега и ти можеш да ни помогнеш. Той каква кола караше?

— Сребрист ленд роувър, но не стреляйте по него! Мама е в колата му!

Взех радиостанцията и се обадих със сигнал за „десет-тринайсет“ — офицер с нужда от помощ. В нашия случай обаче щяхме да имаме необходимост от големи количества помощ.

Предадох на диспечера бърз поглед над ситуацията заедно с описание на беглеца, колата му и заложничката. Всичко вървеше добре, докато не им съобщих местонахождението си.

— И искате нюйоркската полиция да откликне на инцидент в пущинака? — попита диспечерът.

— Инцидент ли? — изкрещях аз. — Някакъв маниак току-що се опита да убие двама детективи от полицията на Ню Йорк. По дяволите юрисдикцията! Не ми пука кого ще изпратите. Имаме избягал убиец и той държи заложник. Искам местно подкрепление, шерифската служба, въздушните сили — всеки и всички, които биха могли да ни помогнат да пресечем пътя му за бягство и да го спрем.

Теди ме изгледа изумен откъм задната врата на микробуса, без да смее да свали ръцете си.

— Идват ли? — попита той.

— И аз знам колкото и ти… А сега свали тези ръце и ела да ни помогнеш да излезем.

Теди задържа вратата отворена, за да изпълзим навън. След прекараните няколко часа в буса студеният въздух ни се отрази добре. Изправих се и прехвърлих цялата тежест на тялото си върху дясното ми коляно — болеше ме силно, но ставата ме удържа.

Кайли приседна на един дънер, взе шепа сняг и го притисна към дълбоката рана на главата си.

Радиостанцията ми изпука и натиснах бутона, за да приема разговора с диспечера. Този път гласът беше различен, звучеше по-зряло и по-спокойно.

— Поемаме случая, детективе — каза човекът отсреща. — Щатските изпращат хеликоптер, а областният шериф ще организира пътни блокади на входовете на „Таконик“ и на петдесет километра и в двете му посоки.

— Това няма да помогне — възразих аз, — този тип е на единствения път за бягство оттук, а по него не може да се кара бързо. Най-добрият начин да го спрем е да пресечем пътя му веднага. Колко бързо можете да изпратите екип до мястото, където пътят към Лейкшор Драйв се пресича с Мохеган авеню?

Последва дълго мълчание, след което гласът се включи отново:

— Мога да пренасоча някои от щатските ченгета и вероятно да ги позиционирам на място за дванайсет минути.

— Дотогава той ще е духнал и няма да се качи на магистрала „Таконик“ — обясних. — Познава всички второстепенни шосета, включително и заешките следи в радиус на километри оттук. Предайте на щатските, че имаме нужда от хеликоптера веднага или ще го изгубим.

Оставих радиостанцията и изпълних спокойния горски въздух с шумна поредица от ругатни.

— Какво става? — попита Теди.

Не бях в настроение за постоянните му въпроси.