Градът на златната сянка

Нервна обърканост беше обхванала всички. !Ксабу говореше бързо и тихо в ухото на Мартин. Куан Ли питаше Рени дали би могла да помогне с нещо. Очилаткото и Сладкия Уилям ожесточено се караха. Селърс беше изчезнал. Неподвижно застиналите тела на двамата Атаско продължаваха да стоят все така вцепенени.

Ала Боливар Атаско се размърда.

— Вижте! — извика Рени и го посочи.

Фигурата с короната от пера изпъна ръце докрай. Пръстите се свиха конвулсивно. Пристъпи, залитна и се подпря на масата непохватно, като слепец. Главата му се отпусна на гърдите. Всички гости млъкнаха и впериха погледи в Атаско. Главата отново се надигна.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи. — Гласът не беше на Атаско, а съвсем друг — гласните бяха удължени и равни, тонът — студен. Дори в израза на лицето му имаше някаква неуловима разлика. — Ако се опитате да напуснете, това би било много лошо.

Нещото, което използваше сима на Атаско, се обърна към застиналото тяло на Силвиана Атаско. Бутна я небрежно, симът й се срути от стола и рухна на земята, все така вдървен в седнало положение.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — обади се студеният глас. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА БЛЕСТЯЩАТА ВРАТА

МРЕЖА/ЛИЧНИ: Търси се: разговор.

(Картина:, лицето, което дава обявата, М. Дж., стандартен безполов сим.)

М. Дж.: Ей, ами просто исках да разбера имали някой там. Някой да иска да си поприказваме? Щото се чувствам малко… такова, де… самотен. Та си помислих, че може да има и някой друг такъв самотен като мене…

Беше си ударил главата и му беше трудно да мисли за каквото и да било. Той падаше, а Големият канал надвисваше над него и се въртеше. После през болката и искрящия мрак Пол усети как всичко се мести встрани. Силен спазъм, който сякаш го заля и щеше да го разкъса на парчета.

За миг всичко спря. Всичко. Вселената беше застанала под невъзможен ъгъл, небето под него приличаше на купа, пълна със синьо нищо, червената земя и водата се бяха килнали над главата му. Гали висеше замръзнал във въздуха — малкото му телце беше сгърчено, ръцете — разперени, едната докосваше пръстите на Пол. Другата ръка на Пол беше протегната към неподвижния канал, потънала до китката в стьклоподобната вода. Втвърдената като маншет вълна стигаше кажи-речи до лакътя му.

„Всичко… спря“ — помисли си Пол. Изведнъж силна, ярка светлина запали всичко, което виждаше, изпепели всичко и той отново започна да пада.

Един миг мрак, после — ярка огнена светлина, мрак, светлина, мрак — смяната им като в стробоскоп все повече се ускоряваше. Падаше през нещо — падаше между нещо. Усещаше Гали някъде извън обхвата си, усещаше ужаса на момчето, но беше безпомощен.

След това изведнъж отново застина неподвижно — на четири крака върху студен, твърд камък.

Пол вдигна очи. Пред него се издигаше гладка бяла стена. На нея висеше едно-единствено червено-черно-златно знаме с герб. Потир, обвит с два преплетени розови стръка. Над тях — корона, а отдолу с калиграфски букви беше изписан девизът „Ad Aeternum“.

— Аз… аз съм бил тук и преди.

Макар че шепнеше, бавните, смаяни думи отекнаха във високия таван. Очите му се напълниха със сълзи.

Не беше само знамето, не беше само нарастващото чувство, че мястото му е познато. В главата му се тълпяха и други мисли, образи, чувства — неща, които падаха върху напуканата земя на паметта му като освежителен дъжд.

„Аз съм… Пол Джонас. Роден съм… в Съри. Баща ми се казва Ендрю. Майка ми се казва Нел и е много болна.“

Споменът пускаше корени там, където досега беше празнота, напълваше, разцъфваше. Разходка с баба му — днес малкият Пол не е на училище и се преструва на мечка зад плета. Първото му колело със спаднали гуми и изкривена рамка и ужасният му срам, че го е повредил. Майка му с химическия респиратор и погледът й, в който се чете уморено примирение. Луната, увиснала в рамката от клонките на напъпилата слива пред апартамента му в Лондон.

„Къде съм?“ Огледа белите голи стени и знамето със странно преливащите се цветове. Изплуваха нови спомени — отчетливи, ярки, назъбени като парчета счупено огледало. Война, която сякаш продължава с векове. Кал, страх, полет над непознати земи, сред непознати странни хора. А сега и това място. Беше идвал тук и преди.

„Къде съм бил? Как попаднах тук?“

Старите спомени се срастваха с новите, но в средата имаше белег, оголено място, което те не можеха да покрият. Всичко в главата му беше ужасно объркано, но най-ужасно беше това бяло петно.