Градът на златната сянка

Помисли за домашната си система, но се сети, че по всяка вероятност баща й точно в този момент се измъква в кухнята. Дори и нещо почти невъзможно — да не беше махмурлия или в лошо настроение, — знаеше, че ако заведе !Ксабу у дома си, след това щеше да слуша месеци наред за „бушменското си приятелче“.

— Приятелю — каза тя, докато ставаше, — отиваме в пайнтаунската открита библиотека.

— Всъщност моят или твоят комуникатор също биха ни свършили работа — обясни тя, докато бузестият млад библиотекар отключваше залата с мрежата. — Но ще получаваме само текст и плоски изображения, а аз не обичам да работя по този начин.

!Ксабу я последва вътре. Библиотекарят погледна бушмена над очилата си, сви рамене и се затътри към бюрото си. Неколцина старци гледаха новините в кабинките си, които показваха оцветена картина на последната влакова катастрофа на платото Декан в Индия. Рени затвори вратата, за да изолира умопомрачителните гледки на строшен метал, мъртви тела в чували и задъхания коментар на репортера.

Измъкна купчина кабели от хранилището и затършува сред износените шлемове, докато открие два в сносно състояние. Плъзна пръсти в ръкохватките и настрои за достъп в мрежата.

— Не виждам нищо — обади се !Ксабу.

Рени повдигна шлема си, наведе се над него и опипа визьора, докато открие прекъснатата връзка. Сложи обратно шлема си и сивото пронизващо пространство на мрежата я обгради от всички страни.

— Нямам тяло.

— Няма и да имаш. Това е само информационен канал, при това съвсем опростен — без силово обратно захранване, т.е. без усещане за докосване. Горе-долу като при евтините домашни системи. Каквато може да си позволи един преподавател в политехниката.

Тя изпъна пръсти и сивото премина в черно, което — като изключим отсъствието на звезди — можеше да мине и за дълбокия Космос.

— Отдавна трябваше да го направя — продължи тя. — Но бях толкова заета, толкова изморена…

— Какво да направиш?

Гласът на !Ксабу беше спокоен, но се усещаше известно скрито напрежение. Е, реши тя, ще трябва да издържи. Нали се возеше в нейната кола.

— Самостоятелно проучване — отвърна тя. — Имам 24-часов достъп до най-голямата информационна система, позната в света, а аз оставих други да мислят вместо мен. — Стегна пръсти и се появи кълбо от бляскава синя светлина като пропаново слънце сред ядрата на празна вселена. — Вече би трябвало да приеме гласовите ми команди — каза тя и произнесе бавно: — Медицинска информация. Да се хващаме за работа.

След като подаде още няколко команди, се появи легнала човешка фигура, която увисна в празното пространство пред тях — недоразвита като евтин сим. Вътре в нея пълзяха змиевидни светлинни нишки, които очертаваха кръвоносната система, докато спокоен женски глас описваше образуването на съсиреци и произтичащата от това кислородна недостатъчност в мозъка.

— Като богове — промълви развълнуван !Ксабу. — Всичко се вижда.

— Само си губим времето тук — не му обърна внимание Рени. — При Стивън няма патологични изменения — дори химическите параметри на мозъка му са нормални, да не говорим за нещо толкова очевидно като съсирек или тумор. Да се махаме от тази „Енциклопедия Британика“ и да потърсим истинска информация. Медицински списания, от днешна дата до 12 месеца назад. Ключови думи — и/или — „кома“, „деца“, „юноши“. Какво още? „Мозъчни увреждания“…

Рени беше включила мигащ часовник в удобния горен край на зрителния си обхват. Повечето от достъпните данни бяха местни, тъй като по-голяма част от информацията идваше направо от главните мрежови инфобанки, но за част от нея щеше да се наложи да плати, пък и лишената от субсидии пайнтаунска библиотека щеше да натовари допълнително сметката й заради преразход на време. Бяха включени повече от три часа, а тя все още не беше открила нищо, което да си струваше загубеното време. !Ксабу беше спрял да задава въпроси отпреди поне един час — или замаян от шеметно сменящите се информационни дисплеи, или просто отегчен.

— Общо само няколко хиляди случая като този — обади се тя. — Всички останали — с изяснени причини. На десет милиарда души, не е много. Карта на разпространението, докладваните случаи в червено. Можем да го погледнем пак.

Редицата от трептящи линии изчезна и на нейно място се появи стилизираният глобус на Земята, осветен отвътре — кръгъл, съвършен плод, който пропадаше в празното пространство.

„И как бихме могли изобщо да намерим планета като тази? — запита се тя, като си припомни какво бе казала на !Ксабу за колонизацията. — Възможно най-великолепният дар, за който се грижим толкова зле.“